Две внучки и едно наследство: Истината, която разкъсва семейството ми

— Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! — гласът на дъщеря ми, Мария, трепереше от гняв по телефона. — Разделяш собствените ми деца! Как можа?

Стоях до прозореца в малката си кухня в Пловдив, стискайки слушалката така, че кокалчетата ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как сърцето ми се свива. Не исках да стигаме дотук. Но думите ѝ ме пронизаха по-дълбоко от всякога.

— Мария, не е така… Просто искам да помогна на Деси. Тя е сама в чужбина, учи толкова усърдно… — опитах се да обясня, но тя ме прекъсна.

— Ами Вики? Тя не е ли твоя внучка? Само защото не ви е близка, значи не заслужава нищо? — чух как поема въздух рязко. — Знаеш ли как се чувства тя? Как се чувствам аз?

Затворих очи. Вики… Винаги е била по-резервирана, по-студена към мен. От малка не искаше да идва на гости, не ме търсеше за съвети или приказки. Деси беше обратното — търсеше ме, споделяше ми всичко, обичаше да прекарва лятото при мен на село. Сега учи психология в Германия и често ми пише писма — истински, на хартия, с красив почерк и топли думи.

— Мамо, ти не разбираш — гласът на Мария вече беше по-тих, почти умоляващ. — Това ще ни раздели завинаги.

— Не искам да ви губя… — прошепнах, но тя вече беше затворила.

Седнах тежко на стола. В главата ми се въртяха спомени — първите стъпки на Мария, как я държах за ръка в двора на блока; първият учебен ден на Деси; как Вики се криеше зад майка си и не искаше да ме прегърне. Винаги съм се опитвала да бъда справедлива, но любовта не се дели по равно. Не можех да излъжа себе си — с Деси имахме връзка, която с Вики така и не се получи.

Когато преди месец реших да прехвърля апартамента си на Деси след третата ѝ година в университета, мислех само за това как ще ѝ помогна да се върне в България. Знаех колко ѝ е трудно там сама, без семейство. Исках да има къде да живее, когато се върне. Споделих решението си с Мария и зет ми Петър една вечер на гости у тях. Петър кимна мълчаливо, но Мария пребледня.

— А Вики? — попита тя тихо.

— Тя си има всичко тук — отговорих аз. — Работи вече, има приятел, живее с него под наем… Не е проявявала интерес към апартамента.

Мария само поклати глава и повече не каза нищо. Но оттогава отношенията ни се промениха. Започна да ми звъни все по-рядко, а когато го правеше, разговорите бяха кратки и напрегнати.

Една вечер Вики дойде сама у дома. Беше късно есента, носеше голям шал и изглеждаше уморена.

— Бабо — започна тя без поздрав. — Мама каза за апартамента.

Погледнах я внимателно. Очите ѝ бяха влажни, но лицето ѝ беше каменно.

— Не съм дошла да споря — продължи тя. — Просто исках да знаеш… че не съм ти обидена. Никога не сме били близки. Може би така е по-добре.

Сърцето ми се сви още повече.

— Вики… винаги съм искала да те опозная повече…

Тя само вдигна рамене.

— Може би вече е късно за това.

Тръгна си бързо, оставяйки след себе си тишина, която тежеше повече от всяка караница.

Дните минаваха бавно. Писмата от Деси ставаха все по-радостни — беше приета за стаж в болница в София и щеше да се върне след няколко месеца. Пишеше ми как мечтае за малкия апартамент с изглед към тепетата, как ще го ремонтира сама и ще кани приятели на чай.

Но радостта ми беше горчива. Мария спря да ми се обажда напълно. На Коледа изпрати само картичка с подпис „Мария и Вики“. Нито дума повече.

Съседката ми баба Станка често ме питаше:

— Защо не дадеш апартамента на двете? Да го продадат и разделят парите?

Поклатих глава:

— Не е въпросът в парите… Искам Деси да има дом тук. Да се върне при нас.

Но дали това оправдаваше болката на другите?

Една вечер седнах сама с чаша чай и стар албум със снимки. Гледах лицата на внучките си — едната усмихната до мен на плажа във Варна, другата сериозна в абитуриентската си рокля. И двете мои, но толкова различни.

Питам се: можех ли да направя нещо друго? Можех ли да обичам по равно? Или съдбата ни е такава — винаги някой остава чужд?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Може ли едно решение за наследство да разруши цял живот любов и доверие?