Години далеч от дома: Купих домове на децата си, но те не ме искат при себе си

„Тате, не може да останеш тук. Не е удобно.“ Гласът на най-големия ми син, Иван, беше твърд, почти чужд. Стоях на прага на апартамента му в Люлин, с куфар в ръка и сърце, което туптеше до пръсване. Не бях го виждал от години. Бях си представял този момент хиляди пъти – как ще ме прегърне, как ще седнем заедно на масата, ще разказвам истории от Германия, ще се смеем. Вместо това, той дори не ме покани да вляза.

„Иване… аз… просто исках да ви видя. Да остана малко с вас. Нали… аз купих този апартамент за теб…“ Гласът ми трепереше. Виждах как жена му, Мария, наднича зад рамото му с изписано раздразнение на лицето. Децата им – моите внуци – се криеха зад вратата, гледаха ме с любопитство и страх.

„Това е нашият дом, татко. Имаме си наш живот. Не можем да ти дадем стая – няма място.“

Сълзите напираха, но ги преглътнах. Не бях плакал от години. В Германия научих да стискам зъби – когато работех по 12 часа на строежа, когато ръцете ми кървяха от студ и бетон, когато нощем лежах сам в малката стая и гледах снимките на децата си по стената.

Отидох при дъщеря ми Даниела в Младост. Тя ме посрещна с усмивка, но беше нервна. „Тате, тук е малко тясно… Мъжът ми работи от вкъщи, децата учат онлайн… Не знам как ще се съберем.“

„Дани, аз не искам много. Само няколко дни… Да ви видя. Да усетя, че имам семейство.“

Тя въздъхна тежко. „Ще помисля… Ще говоря с Петър.“

Седях на пейка пред блока й цяла вечер. Гледах как прозорците светват един по един, как хората се прибират от работа, но никой не ме поглеждаше. Бях чужденец в собствения си град.

На следващия ден звъннах на най-малкия ми син – Георги. Той живееше в нова кооперация в Студентски град – пак купена с парите ми от чужбина. „Тате, аз съм зает. Имам гости. Не е удобно…“

Върнах се в малката гарсониера под наем в Надежда – единственото място, което можех да нарека свое. Седнах на леглото и се загледах в ръцете си – напукани, груби, с белези от години труд. Спомних си първия ден в Германия – как стоях на автогарата в Мюнхен с два куфара и 200 евро в джоба. Как се заклех пред себе си: „Ще работя за децата си. Те ще имат всичко.“

Имах приятели там – други българи като мен. Всички мечтаехме за деня, когато ще се върнем у дома и ще бъдем герои за семействата си. Пращах пари всеки месец – за апартаменти, за коли, за уроци по английски и пиано. Никога не се оплаках, никога не поисках нищо за себе си.

Сега обаче бях сам. Телефонът ми мълчеше. Никой не звънеше да пита как съм.

Една вечер Иван ми се обади: „Тате, трябва да подпишеш едни документи за апартамента… Ще минеш ли през нотариуса?“

„Добре, Иване… Ще мина.“

Срещнахме се пред нотариус в центъра. Той беше забързан, нервен.

„Иване… Защо така? Защо не мога да остана при вас? Аз… всичко направих за вас.“

Той ме погледна странно: „Тате, ти избра да работиш в чужбина. Ние израснахме без теб. Сега имаме свой живот.“

Думите му ме удариха като шамар.

Върнах се в гарсониерата и цяла нощ не мигнах. Спомнях си рождените дни на децата – как им пращах подаръци по куриер и звънях по телефона да ги поздравя. Спомних си Коледите сам пред телевизора с чаша евтино вино.

На другия ден отидох до пазара на Красно село да купя малко плодове. Срещнах стара съседка – леля Сийка.

„Василе! Върнал си се! Как са децата?“

Усмихнах се тъжно: „Добре са… Всички са добре.“

Тя ме потупа по рамото: „Знаеш ли… понякога даваме всичко за децата си, а после оставаме сами.“

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се – къде сбърках? Дали трябваше да остана тук и да ги гледам как растат? Или беше правилно да замина и да им осигуря всичко?

Сега имат домове, коли, образование… Но нямат нужда от мен.

Понякога си мисля – струваше ли си всичко това? Ако можех да върна времето назад… бих ли избрал същото?

Кажете ми – какво е по-важно: материалното или присъствието? Може ли човек да бъде щастлив баща само с пари и жертви?