Години в чужбина заради тяхното бъдеще: Купих дом на всяко дете, а те не ме пуснаха да пренощувам

– Мамо, не можеш да останеш тази нощ. Извинявай, но просто не е удобно – гласът на Даниела прозвуча твърд и чужд, докато стоях на прага на апартамента ѝ в Младост. В ръцете ми тежеше куфарът, а в гърдите – още по-тежка буца.

Погледнах я – моето момиче, което някога държах за ръка по улиците на Пловдив, когато беше малка и ме гледаше с обожание. Сега очите ѝ бяха студени, а устните стиснати. До нея стоеше мъжът ѝ, Петър, който дори не ме поздрави.

– Разбирам – излъгах и се опитах да се усмихна. – Ще отида при Иван.

Излязох от входа и се запътих към спирката. Вятърът беше пронизващ, а аз се чувствах по-самотна от всякога. Прекарах двадесет и пет години в Испания, чистех къщи и гледах възрастни хора, за да изпращам пари вкъщи. Всяка стотинка броях – за да имат децата ми дом, за да не им липсва нищо. Купих апартамент на Даниела, после на Иван, а най-малката – Мария – получи гарсониера в центъра на Пловдив. Мечтаех за деня, в който ще се върна и ще седнем всички заедно на масата, ще се смеем и ще си разказваме истории.

Но когато се върнах, всичко беше различно. Даниела беше заета с работата си в банка и с двете си деца. Иван живееше с приятелката си и не искаше „да му се бъркам“. Мария рядко ми вдигаше телефона – все била на лекции или с приятели.

Седнах на пейката до спирката и се загледах в светлините на града. Спомних си първите години в Мадрид – как плаках всяка вечер от мъка по децата. Как броях дните до следващия разговор по телефона, а после до следващото лято, когато можех да се прибера за две седмици. Как носех подаръци и лакомства, а те се радваха само първите няколко дни.

Телефонът ми иззвъня – Иван.

– Мамо, къде си? – гласът му беше нетърпелив.

– На спирката пред блока на сестра ти.

– Ами… виж сега, ние с Гери имаме гости тази вечер. Може ли друг път?

– Разбира се – казах тихо и затворих.

Върнах се в малката квартира под наем, която бях взела временно, докато „се устроя“. Седнах на леглото и се разплаках. Не помня кога за последно плаках така – може би когато разбрах, че баща им си е намерил друга жена и няма да ни чака повече.

На следващия ден реших да отида при Мария без предупреждение. Купих ѝ любимите кроасани от детството и почуках на вратата ѝ.

– Мамо? Какво правиш тук? – изненада се тя.

– Исках да те видя… Да поговорим…

– Ами… имам изпит утре. Не мога сега…

Погледнах я – толкова пораснала, толкова далечна. Оставих кроасаните на масата и си тръгнах.

Вечерта седнах сама в кухнята на квартирата и започнах да преглеждам старите снимки – от първия учебен ден на Даниела, от рождения ден на Иван, от морето с Мария. Усмивките им бяха истински тогава. Аз също се усмихвах, макар че вътре в мен винаги имаше страх – дали ще успея да им дам всичко? Дали ще ме обичат достатъчно?

На следващата седмица реших да ги поканя всички у дома – да направя баница, както едно време. Обадих им се един по един.

– Мамо, не знам дали ще успея… – каза Даниела.
– Ще видим… – Иван звучеше разсеяно.
– Имам ангажимент… – Мария дори не ме изслуша докрай.

Седях пред печката и гледах как баницата се надува във фурната. Миризмата ме върна години назад – към онези вечери, когато всички бяхме заедно. Тогава нямахме много, но имахме един друг.

Вечерта никой не дойде. Само тишината ми правеше компания.

На следващия ден получих съобщение от Даниела: „Мамо, благодаря ти за всичко. Но ние вече сме големи хора. Имаме си наш живот.“

Прочетох го няколко пъти. Опитах се да разбера къде сбърках. Дали трябваше да остана тук? Да работя каквото и да е, но да съм до тях? Или жертвата ми е била напразна?

Срещнах съседката баба Надежда пред блока.

– Как си, Цветанке? Още ли чакаш децата?

– Чакам ги… – усмихнах се тъжно.

– Знаеш ли, моите също са далече. Но поне идват понякога…

Погледнах я и усетих как сълзите напират отново.

Вечерта написах писмо до децата си:
„Скъпи мои,
Винаги съм ви обичала повече от всичко. Всичко, което направих, беше за вас. Но сега разбирам, че може би съм ви дала домове, но не съм ви дала достатъчно време със себе си. Простете ми.“

Оставих писмото на масата и излязох навън. Вървях дълго из улиците на Пловдив и мислех за всички майки като мен – които са заминали далече с надеждата да осигурят по-добро бъдеще за децата си, а са се върнали при празни домове и студени погледи.

Сега седя тук и пиша тези редове. Питам се: струваше ли си всичко това? Ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друго? А вие какво бихте направили на мое място?