Истината за нашите деца: Разказ на една учителка
„Не, не може да бъде!“ – извиках аз, когато видях как Петър хвърля учебника си по математика през прозореца на класната стая. Беше един от онези дни, когато напрежението в училището достигаше връхната си точка. Петър беше добър ученик, но напоследък нещо в него се беше променило. Забелязах как често се затваряше в себе си и избягваше да говори с мен или с другите учители.
Като учителка в малко училище в Пловдив, винаги съм се стремяла да бъда не само наставник, но и приятел на моите ученици. Но с Петър нещата бяха различни. Той беше затворен и често избухваше без видима причина. Реших да поговоря с него след часовете.
„Петре, какво става с теб? Забелязвам, че не си себе си напоследък,“ казах му аз, когато останахме сами в класната стая.
Той ме погледна с празен поглед и след това тихо промълви: „Нищо, госпожо Иванова. Просто съм уморен.“
Знаех, че това не е цялата истина. Реших да се свържа с родителите му и да ги поканя на среща. На следващия ден майка му дойде в училището. Беше мила жена, но изглеждаше изтощена и притеснена.
„Госпожо Иванова, не знам какво става с Петър. Вкъщи е същият – мълчалив и затворен,“ сподели тя.
„Може би има нещо, което го тревожи. Нещо в училище или извън него,“ предложих аз.
Майката въздъхна тежко и каза: „Знам, че има проблеми с някои от съучениците си. Често се прибира вкъщи с натъртвания и рани, но казва, че просто е паднал.“
Това беше моментът, в който разбрах, че Петър е жертва на тормоз. Реших да се намеся и да говоря с другите ученици. Оказа се, че група от по-големи момчета го тормозят всеки ден след училище.
Когато се изправих пред тях и ги попитах защо го правят, те просто свиха рамене и казаха: „Той сам си го търси.“ Бях шокирана от безразличието им.
Веднага организирах среща с родителите на тези момчета. За моя изненада, те отказаха да повярват на думите ми.
„Нашите деца никога не биха направили такова нещо,“ каза един от бащите с увереност.
„Но те го правят,“ настоях аз. „Имаме свидетели и доказателства.“
Родителите обаче бяха непреклонни. Те вярваха на децата си безусловно и отказваха да приемат реалността.
Тази ситуация ме накара да се замисля колко често родителите са заслепени от любовта си към децата си и не виждат истинската им същност. Децата могат да бъдат жестоки и лъжливи, но родителите често отказват да го приемат.
След този инцидент Петър започна да посещава психологически консултации и постепенно се възстанови. Но белезите от преживяното останаха.
Сега, когато гледам назад към тази история, се питам: Дали някога родителите ще започнат да виждат децата си такива, каквито са в действителност? И дали ще бъдат готови да приемат истината, колкото и болезнена да е тя?