Извинението, което промени всичко: История от автобус 204

– Господине, внимавайте къде стъпвате! – гласът ѝ проряза утринната тишина в автобуса като нож. Беше 7:43 сутринта, автобус 204 беше претъпкан, а аз – Виктор – се опитвах да балансирам между раницата си, чантата с лаптопа и мислите за предстоящата среща с шефа. Не усетих кога настъпих жената до мен.

– Извинете, не беше нарочно – промълвих, но думите ми увиснаха във въздуха. Жената – около четиридесетте, с тъмна коса и остър поглед – ме изгледа така, сякаш съм ѝ сторил най-голямото зло на света.

– Всеки ден някой ме настъпва! Какво ви става на вас, мъжете? Мислите си, че всичко ви е позволено! – гласът ѝ трепереше от гняв и нещо друго, по-дълбоко.

Около нас хората замлъкнаха. Дори шофьорът хвърли поглед през огледалото. Усетих как бузите ми пламват. Не бях очаквал такъв изблик за едно обикновено извинение.

– Казах, че съжалявам – опитах се да се защитя, но думите ми прозвучаха безсилно.

– Съжалението ви не ми помага! – тя почти извика. – Знаете ли колко пъти съм чувала „Извинявай“ тази седмица? Пет! Пет пъти! И всеки път боли!

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Не беше само заради нея. Беше заради майка ми, която от години не бях виждал, заради баща ми, който си тръгна без да каже „Извинявай“, когато бях на дванайсет. Беше заради всички онези моменти, когато и аз чаках някой да ми се извини истински.

– Може би просто имате лоша седмица – казах тихо, но тя ме прекъсна:

– Не е седмицата! Това е животът ми! Всеки ден някой ме наранява и после казва „Извинявай“. А после пак същото!

В автобуса настъпи гробна тишина. Чуваше се само тракането на релсите и далечният вой на сирена. Една възрастна жена до нас прошепна:

– Момче, по-добре слез на следващата спирка.

Но аз не помръднах. Не можех. В този момент разбрах, че този конфликт не е само между мен и непознатата жена. Той беше между мен и всички онези неизказани думи, всички онези извинения, които никога не получих или не дадох.

– Знаете ли – обърнах се към нея – понякога и аз чакам извинение от хората около мен. Понякога боли толкова много, че не мога да простя дори на себе си.

Тя ме изгледа с изненада. За миг сякаш омекна.

– А ти на кого чакаш да простиш? – попита тихо.

– На баща ми… И на себе си – признах с глас, който едва познах като свой.

Тя въздъхна тежко и сведе поглед.

– Аз чакам мъжът ми да се върне вече десет години. Остави ме с две деца и една дума: „Извинявай“. Но никога не се върна.

В този момент автобусът спря рязко на „Орлов мост“. Някой зад нас изпусна чанта, друг изруга тихо. Но между мен и тази непозната жена сякаш времето спря.

– Може би трябва да започнем да прощаваме първо на себе си – казах несигурно.

Тя кимна леко. Очите ѝ бяха влажни.

– Може би… Но как?

Не знаех отговора. Само знаех, че този кратък момент в автобуса беше по-истински от всички разговори, които бях водил през последните години.

Когато слязох на „Плиска“, сърцето ми туптеше лудо. Вървях по булеварда и мислех за всички онези малки извинения, които подминаваме всеки ден – към близките си, към непознатите, към самите себе си.

Вечерта разказах случката на майка ми по телефона. За първи път от години ѝ казах: „Извинявай“. Тя замълча дълго, после прошепна: „И аз ти прощавам“.

Сега често се питам: Колко ли хора носят в себе си болката от едно неизказано извинение? Колко ли съдби са белязани от думи, които никога не са били чути или приети? Може би е време да започнем да говорим за това…