Къде изчезна, мамо? Историята на Мария и нейната майка Лиляна

– Мамо, пак ли си забравила да изключиш котлона? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Миризмата на загоряло мляко се носеше из цялата кухня, а Лиляна стоеше до прозореца, загледана в нищото. Не помръдна. Само леко трепна, сякаш не беше сигурна дали въпросът е към нея.

– Извинявай, Мария – каза тихо, без да ме погледне. – Просто… забравих.

Това „забравих“ се повтаряше все по-често. Понякога беше котлонът, друг път ключът на входната врата, а най-често – думите. Майка ми, някога най-организираната жена в квартала, сега се губеше в собствените си мисли. А аз се ядосвах. Ядосвах се на нея, на себе си, на живота.

Баща ми почина преди пет години. Оттогава всичко се промени. Останахме двете в панелката в Люлин – аз, вечната дъщеря, която все не успява да си подреди живота, и тя – жената, която някога беше стожерът на нашето семейство. Сега сякаш беше само сянка.

– Мамо, трябва да говорим – започнах една вечер, докато тя бавно бъркаше супата. – Забелязваш ли как напоследък забравяш разни неща?

Тя остави лъжицата и ме погледна с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам виновна.

– Всички забравят понякога, Мария. Не прави от мухата слон.

– Не е само това! – избухнах. – Не говорим вече за нищо! Ти си тук, но все едно те няма!

Тя се обърна към мен с гръб и продължи да бърка супата. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. В този момент осъзнах колко много неща никога не сме си казвали. Колко много болка сме натрупали между нас.

Вечерите ни станаха ритуал на мълчание. Гледахме новините по БНТ, тя клатеше глава при всяка нова глупост на политиците, а аз се опитвах да я заговоря за нещо истинско. За миналото й, за баща ми, за това как се чувства. Но тя винаги сменяше темата или просто ставаше и излизаше на балкона.

Една сутрин я намерих да рови в стария шкаф с албуми. Снимки от младостта й, от сватбата им с татко, от моето детство. Седнах до нея и взех една снимка – аз на пет години, с огромна усмивка и майка ми до мен, прегърнала ме здраво.

– Помниш ли този ден? – попитах я тихо.

Тя се усмихна тъжно.

– Помня… но вече всичко ми се слива. Понякога не мога да си спомня дори какво съм яла вчера.

– Мамо… страх ме е – признах си за първи път. – Страх ме е да не те изгубя напълно.

Тя хвана ръката ми и я стисна силно.

– Аз също се страхувам, Мария. Но още съм тук. Просто… понякога е трудно да бъда себе си.

Тогава разбрах – тя не изчезваше нарочно. Просто времето я отнемаше малко по малко. И аз трябваше да намеря начин да я задържа.

Започнахме да правим разходки в парка всяка неделя. Понякога тя разказваше истории от младостта си – как са ходили на море в Созопол с баща ми, как са се запознали на студентски бал в Софийския университет. Друг път мълчахме заедно и това също беше достатъчно.

Но имаше дни, в които тя не ме познаваше веднага. Поглеждаше ме с объркване и питаше:

– Ти коя беше?

Сърцето ми се късаше всеки път. А после идваше моментът на просветление и тя прошепваше:

– Мария… моята Мария…

Започнах да търся помощ – говорих с личния лекар, записах я при невролог. Диагнозата беше ясна: начална деменция. Светът ми се срина за втори път след смъртта на баща ми.

Сестра ми Катя живее във Варна и рядко идваше. Когато й казах по телефона, че майка ни има нужда от помощ, тя само въздъхна:

– Знам, Мария… Но ти винаги си била по-близо до нея. Аз имам семейство тук…

Понякога й завиждах за това бягство. За възможността да избере друг живот. Но аз останах – може би от чувство за дълг или просто защото не можех да си представя майка ми сама.

С времето започнах да ценя малките моменти – когато Лиляна ме разпознаваше сутрин; когато успяваше да разкаже шега; когато ме прегръщаше силно преди лягане. Но болката от неизказаното между нас остана.

Една вечер седнах до леглото й и й казах всичко – колко съм й ядосана за годините мълчание; колко съм я обичала винаги; колко съжалявам за всички пропуснати възможности да бъдем близки.

Тя ме погледна със замъглени очи и прошепна:

– И аз те обичам, Мария… Просто понякога не знам как да го покажа.

Сълзите ми потекоха свободно. Прегърнах я силно и си обещах никога повече да не оставям думите неизказани.

Сега всяка сутрин й казвам „Обичам те“. Понякога тя отвръща със същото, друг път просто се усмихва леко. Но знам, че ме чува – някъде дълбоко вътре в себе си.

Понякога се питам: Колко често оставяме най-важните думи неизречени? Колко време ни остава да ги кажем?