Когато Даниел прегърна Мария: Доброта без граници

– Защо винаги трябва да съм различен? – питах се, докато стоях пред входа на новото училище в Пловдив, стиснал здраво раницата си. Майка ми ме изпрати с усмивка, но очите ѝ издаваха тревога. Баща ми беше останал вкъщи, както винаги – откакто загуби работата си, рядко излизаше. Въздухът беше тежък, а аз усещах как сърцето ми бие в гърлото.

Влязох в двора и веднага усетих погледите на децата. Някои се смееха, други ме гледаха с любопитство. Не познавах никого. В този момент забелязах момиче, седнало само на пейка до стария кестен. Лицето ѝ беше скрито в ръцете, а раменете ѝ се тресяха от плач.

Колебаех се – дали да я заговоря? Винаги съм бил срамежлив, но нещо в нея ме привлече. Приближих се бавно.

– Добре ли си? – попитах тихо.

Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха зачервени, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.

– Остави ме на мира – прошепна Мария, но в гласа ѝ нямаше гняв, а само болка.

– Аз също съм нов тук – казах и седнах до нея. – Казвам се Даниел.

Тя ме погледна недоверчиво, после избърса сълзите си с ръкав.

– Мария – отвърна тихо.

Мълчахме няколко минути. В този момент звънецът удари и всички се втурнаха към сградата. Аз и Мария останахме последни. Тя въздъхна и стана.

– Хайде, да не закъснеем още първия ден – каза с лека усмивка.

В класната стая учителката ни представи пред всички. Шепот премина през редиците: „Новите!“. Седнахме един до друг. През целия ден усещах погледите на съучениците ни – някои изпитателни, други подигравателни.

В междучасието група момчета се приближиха до нас.

– Ей, новите! Какво правите тук? – изсмя се един от тях, Петър, очевидно лидерът.

Мария се сви на стола си. Аз преглътнах страха си и казах:

– Просто искаме да учим като всички останали.

Петър се ухили:

– Ще видим колко ще издържите!

След този ден Мария и аз станахме неразделни. Оказа се, че тя живее само на две улици от мен. Започнахме да ходим заедно на училище. Постепенно ми разказа за себе си – майка ѝ работеше по цял ден в шивашки цех, а баща ѝ ги беше напуснал преди година. Често оставаше сама вкъщи и се чувстваше изоставена.

– Понякога си мисля, че никой не ме забелязва – сподели ми една вечер по телефона. – Дори майка ми е толкова уморена, че не ѝ остава време за мен.

– Аз те забелязвам – казах ѝ тихо.

С времето започнахме да помагаме един на друг – аз ѝ обяснявах задачите по математика, тя ми помагаше с литературата. Но проблемите не закъсняха. Петър и компания не спираха да ни дразнят – криеха ни учебниците, подиграваха се с дрехите ни.

Един ден, докато чаках Мария пред училище, Петър ме бутна силно.

– Защо винаги си с нея? Да не си влюбен? – изсмя се той.

– Остави ни на мира! – извиках за първи път в живота си.

Той ме изгледа злобно и си тръгна. Мария дойде тъкмо навреме и видя всичко.

– Не трябваше да му противоречиш…

– Омръзна ми да мълча! – отвърнах ядосано.

Тази вечер вкъщи майка ми забеляза, че съм разстроен.

– Какво има, Дани? – попита тя, докато вечеряхме тримата с баща ми.

– Просто… трудно ми е в училище – признах си. Баща ми въздъхна тежко:

– И аз знам какво е да се чувстваш ненужен…

Погледнах го изненадано. За първи път от месеци той проговори за себе си.

– Но трябва да намериш сили да продължиш напред. Има хора, които те ценят – каза той и ме потупа по рамото.

На следващия ден решихме с Мария да направим нещо различно. Вместо да се крием, започнахме да помагаме на други деца – на едно момче с дислексия да чете по-добре, на едно момиче от ромски произход да се включи в игрите на двора. Постепенно около нас се оформи малка група приятели.

Петър започна да губи влияние. Един ден дори той дойде при нас и смутено попита:

– Може ли… да играя с вас?

Мария го погледна сериозно:

– Само ако спреш да се държиш лошо с другите.

Той кимна и седна при нас. От този ден нататък атмосферата в класа се промени. Учителката ни похвали пред всички за добрия пример.

Вкъщи баща ми започна да излиза все по-често и дори си намери временна работа като шофьор на такси. Майка ми беше по-спокойна, а аз усещах, че вече не съм сам.

Понякога вечер сядам на онази пейка до кестена и си мисля: „Дали една прегръдка може да промени света?“ Или поне нашия малък свят… Как мислите вие?