Когато границата се прекрачи: Историята на една майка и нейната съседка

– Антония, моля те, само за час! – гласът на Мария трепереше, докато държеше малката Елица за ръка пред вратата ми. Беше вторник сутрин, а аз тъкмо се опитвах да убедя сина си Даниел да си обуе чорапите за детската градина. В този момент не подозирах, че този „час“ ще се превърне в безкрайна поредица от услуги, които ще ме накарат да се чувствам като призрак в собствения си дом.

Първите няколко пъти не ми тежеше. Мария беше сама – мъжът ѝ работеше в Германия, а тя се бореше с две работи и малко дете. „Всички сме майки, трябва да си помагаме“, казвах си. Но с времето молбите ѝ станаха все по-чести, по-дълги и по-настоятелни. Вече не беше „Може ли?“, а „Оставям ти Елица, ще се върна следобед.“

Започнах да усещам как гневът ми расте. Веднъж, докато държах Елица за ръка на площадката, а Даниел плачеше, защото искаше да си играем само двамата, усетих как нещо в мен се чупи. Вечерта споделих с мъжа ми Петър:

– Не издържам вече. Чувствам се като безплатна детегледачка.
– Защо не ѝ кажеш? – попита той, без да откъсва поглед от телефона си.
– Не е толкова лесно… Ще се обиди. А и… тя няма никого тук.

Вината ме задушаваше. Всяка сутрин се будех с мисълта дали Мария пак ще звънне. Започнах да избягвам прозореца, да не би да ме види и да поиска още нещо. Дори Даниел започна да пита: „Мамо, пак ли ще идва Елица?“

Една събота сутрин, докато приготвях закуска, чух познатото почукване. Сърцето ми се сви.

– Антония, трябва спешно да изляза! Моля те, вземи я за няколко часа.
– Мария… – започнах колебливо. – Днес имаме планове с Даниел…
– Само този път! – прекъсна ме тя и вече буташе Елица към мен.

В този момент избухнах:
– Не мога повече! Не съм ти длъжна! Имам и аз дете, имам семейство!

Мария ме изгледа така, сякаш съм я ударила. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Мислех, че сме приятелки…

Вратата се затвори между нас с трясък. Останах сама в коридора, с чувство на вина и облекчение едновременно. Даниел ме прегърна:
– Мамо, ще си играем ли само двамата?
– Да, слънце мое…

След този ден Мария спря да ми говори. На площадката ме гледаше студено, а другите майки започнаха да шушукат зад гърба ми. Чувствах се изолирана и предадена. Вечерите прекарвах в безсънни размишления – дали постъпих правилно? Дали можех да бъда по-мека? Или просто най-накрая защитих себе си?

Една вечер получих съобщение от Мария: „Извинявай, ако съм прекалила. Просто бях отчаяна.“ Отговорих ѝ: „И аз съм майка. И аз имам нужда от време и разбиране.“

Седмици по-късно се срещнахме случайно в магазина. Погледнахме се неловко.
– Как е Елица? – попитах тихо.
– Добре е… Намерих помощ от една жена от блока. – Усмихна се плахо.
– Радвам се…

Тръгнах си с усещането, че нещо е останало недоизказано между нас. Но вече знаех – границите са важни. Дори когато боли.

Понякога нощем още се питам: Кога приятелството преминава в използване? И колко дълго трябва да търпим, преди да кажем „стига“? А вие… бихте ли постъпили по-различно?