Когато истината боли: Приятелство, предателство и едно дете

– Не може да бъде… – прошепнах, докато гледах малкото личице в ръцете на Даниела. Очите му – кафяви, дълбоки, с онзи особен блясък, който познавах до болка. Същите очи, които всяка сутрин ме гледаха от огледалото. Същите очи като на Мартин.

Даниела се усмихваше уморено, щастлива, че най-накрая държи сина си. – Ели, искаш ли да го подържиш? – попита тя, а гласът ѝ трепереше от вълнение.

Ръцете ми отказваха да се протегнат. В гърдите ми се надигна вълна от страх и гняв. Не, не може да е истина. Това е просто съвпадение… Но колкото повече гледах бебето, толкова по-сигурна ставах. В този момент всичко се срина.

Излязох от стаята с извинение, че трябва да говоря по телефона. В коридора на Майчин дом в София въздухът беше тежък и лепкав. Седнах на една пейка и се опитах да дишам. Мартин… Даниела… Моите най-близки хора. Какво са направили?

Вечерта вкъщи Мартин ме посрещна с обичайната си усмивка. – Как е Даниела? Всичко наред ли е с бебето?

Погледнах го право в очите. – Мартин, трябва да поговорим.

Той се напрегна. – Какво има?

– Бебето… прилича на теб.

Той замръзна. Мълчанието му беше по-красноречиво от всякакви думи.

– Кажи ми истината! – извиках аз, гласът ми се пречупи.

Мартин седна тежко на стола. – Ели… Съжалявам. Стана само веднъж. Бяхме пияни, ти беше в командировка… Не знам какво ни стана.

Светът ми се срина. Всичко, което мислех, че знам за брака си, за приятелството ни с Даниела, изчезна за миг. Спомних си всички вечери, които сме прекарвали заедно тримата, всички споделени тайни, всички сълзи и смях…

– Ти… ти си бащата? – прошепнах.

Той кимна, със сълзи в очите.

– И Даниела знае ли?

– Да… но тя не искаше да ти казва. Молеше ме да не разваляме всичко между нас.

Седях в тъмната кухня и не можех да спра да треперя. Предателството беше като нож в гърдите ми. Как можаха? Как можах аз да не забележа нищо толкова дълго?

На следващия ден отидох при Даниела. Тя ме посрещна с бебето на ръце и виновен поглед.

– Ели…

– Не казвай нищо – прекъснах я. – Само ми кажи защо?

Тя се разплака. – Беше грешка… Не исках да те нараня. Обичам те като сестра…

– Сестра не би направила това – изсъсках аз през зъби.

Даниела се сви още повече. – Знам… заслужавам всичко, което ще ми кажеш.

– А детето? Какво ще му кажете един ден?

Тя замълча, а сълзите ѝ капеха по бузите на бебето.

Върнах се у дома като призрак. Мартин се опита да говори с мен, но аз не можех да го гледам. Всяка негова дума беше като сол в раната.

Майка ми разбра, че нещо не е наред още същата вечер.

– Ели, какво става? Не си на себе си.

– Мамо… Мартин ме е предал. С Даниела…

Тя ме прегърна силно. – Знам, че боли. Но трябва да решиш какво ще правиш оттук нататък.

Дните минаваха като в мъгла. Не можех да работя, не можех да спя. Всички около мен забелязваха промяната – колежките ми шушукаха зад гърба ми, съседите ме гледаха със съжаление.

Една вечер седнах сама на терасата и запалих цигара – първата от години. Гледах светлините на София и се чудех как животът ми се превърна в този кошмар.

Мартин настояваше да говорим:

– Ели, моля те… Обичам те! Това беше грешка! Не искам да те загубя!

– Трябваше да помислиш за това преди! – извиках аз през сълзи.

– Ще направя всичко… Само не ме напускай!

– Не знам дали мога да ти простя…

В следващите седмици започнах терапия. Психоложката ми каза:

– Трябва да решиш какво искаш за себе си, а не заради другите.

Започнах да пиша дневник. Всеки ден описвах болката си, гнева си, объркването си. Понякога си мислех за детето на Даниела – моят племенник или доведен син? Как бих могла някога да го обичам без горчивина?

Една сутрин получих съобщение от Даниела:

„Прости ми… Ако някога можеш.“

Не ѝ отговорих. Все още не можех.

Минаха месеци. Реших да напусна Мартин. Събрах багажа си и се преместих при майка ми в Люлин. Започнах нова работа в малко книжарниче до пазара – далеч от старите спомени.

Понякога виждах Даниела с количката в парка. Поглеждах ги отдалеч и усещах как сърцето ми се свива от болка и гняв.

Но постепенно започнах да прощавам – първо на себе си, после на тях. Разбрах, че животът продължава въпреки всичко.

Сега стоя тук и се питам: Може ли човек някога напълно да прости такова предателство? Или белезите остават завинаги?

А вие как бихте постъпили на мое място?