Когато поисках къщата на баба: История за любов, алчност и прошка

— Бабо, може ли да поговорим? — гласът ми трепереше, докато седях срещу нея на дървената маса в кухнята. Миришеше на прясно изпечен хляб и лавандула, а слънцето се прокрадваше през дантелените пердета. Баба Мария ме погледна с онзи нежен, но проницателен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като дете.

— Какво има, мило? — попита тя, докато бъркаше супата.

Сърцето ми биеше лудо. Повече от дванайсет години идвах тук всеки ден — чистех, пазарувах, носех лекарства, слушах историите ѝ за войната и за любовта ѝ с дядо. Тя ме беше отгледала, когато майка ми замина за чужбина, а баща ми изчезна в собствения си свят на алкохол и забрава. Баба беше моят дом.

Но сега нещо ме глождеше. Брат ми Петър се върна от Германия и започна да намеква, че къщата трябва да се продаде, за да си разделим парите. Майка ми също звънеше все по-често и питаше какво става с имота. Аз обаче не исках да губя това място — тук бяха всичките ми спомени, тук се чувствах жива.

— Бабо… — започнах отново, — мислила ли си някога какво ще стане с къщата?

Тя остави черпака и ме погледна право в очите.

— Защо питаш?

— Просто… Знаеш, че всички искат нещо. Петър говори за продажба, майка също… Аз не искам да се местя. Мога ли… Може ли да прехвърлиш къщата на мое име?

Въздухът в стаята стана тежък. Баба мълча дълго. После избърса ръцете си в престилката и седна срещу мен.

— Знаеш ли, Мария — каза тя тихо, използвайки второто ми име, както правеше само когато беше сериозна, — аз съм живяла цял живот тук. Гледах как баща ти расте, после ти… Всичко тук е пропито с нашите сълзи и смях. Не е просто къща.

— Знам — прошепнах аз. — Но ако я вземе Петър или майка… ще я продадат. Ще я разрушат.

— А ти какво ще направиш?

— Ще остана тук. Ще я пазя. Ще я поддържам жива.

Баба въздъхна тежко.

— Не е толкова просто. Знаеш ли колко пъти съм виждала семейства да се разпадат заради имоти? Ти и брат ти сте ми всичко. Не искам да ви разделя.

— Но аз винаги съм била до теб! Петър го нямаше години наред! Майка дори не се обаждаше!

Гласът ми се извисяваше, а сълзите напираха в очите ми. Баба сложи ръка върху моята.

— Не всичко е черно и бяло, дете мое. Всеки носи своята болка. Майка ти замина, защото не можеше да издържи тук. Петър търси щастието си другаде. Ти остана… но това не значи, че другите не страдат.

— Но аз заслужавам тази къща! — извиках аз, без да се усещам.

Баба се дръпна леко назад. В очите ѝ проблеснаха сълзи.

— Заслужаваш ли я? Или просто се страхуваш да не останеш сама?

Думите ѝ ме удариха като шамар. Замълчах. В този момент вратата се отвори и Петър влезе с шумен поздрав.

— Ей, какво става тук? — попита той подозрително.

Баба стана и започна да налива супа в чиниите.

— Говорим си за бъдещето — каза тя спокойно.

Петър ме изгледа накриво.

— Пак ли за къщата? Знаеш ли колко струва вече? В София такива имоти са злато!

— Не всичко е пари! — изкрещях аз.

— А какво е тогава? — отвърна той ядосано. — Ти си мислиш, че само защото си стояла тук, всичко ти се полага?

— Аз обичам това място! Ти го виждаш само като пачка пари!

Баба удари по масата с лъжицата.

— Стига! И двамата! Това е моят дом! Докато съм жива, никой няма да го дели или продава!

Настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стария часовник над печката.

След вечерята Петър си тръгна мълчаливо. Аз останах да мия чиниите с баба. Тя не каза нищо дълго време.

— Мило мое дете — промълви тя накрая, — понякога любовта ни кара да искаме повече, отколкото трябва. Пази това място в сърцето си. Къщата е просто тухли и керемиди… Истинският дом е там, където има прошка.

Тази нощ не можах да заспя. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Заслужаваш ли я?“ Започнах да се питам дали наистина обичам баба или просто се страхувам от самотата и загубата на миналото си.

На следващия ден ѝ занесох букет люляци от двора и я прегърнах силно. Не казах нищо за къщата повече. Само ѝ благодарих за всичко.

Сега ви питам: Кое е по-важно — материалното наследство или връзките между хората? Може ли алчността да разруши любовта? Или понякога трябва да пуснем миналото, за да намерим себе си?