Когато синът ти разруши всичко, в което си вярвал

– Мамо, просто подпиши. Всичко ще е наред, обещавам ти! – гласът на Петър трепереше, но в очите му гореше някакво нетърпение, което не можех да разгадая. Седях на кухненската маса, пръстите ми се впиваха в дръжката на химикалката, а документите пред мен изглеждаха като врата към нещо непознато и страшно.

– Петре, сигурен ли си, че това е правилното? – попитах го тихо, сякаш се страхувах да не събудя някакъв зъл дух. – Това е нашият дом. Тук си израснал, тук всичко ми е скъпо…

Той въздъхна тежко и се наведе към мен:

– Мамо, ти ми имаш доверие, нали? Казах ти – ще се грижа за теб. Просто трябва да прехвърлим апартамента на мое име, за да уредя кредита. После всичко ще си е както преди.

Доверих му се. Как иначе? Той беше моето дете, единственото, което ми остана след като баща му почина от инфаркт преди десет години. Всичко правех за него – работех две работи, за да го изуча, лишавах се от нови дрехи и почивки, само и само той да има по-добро бъдеще.

Подписах.

Месец по-късно получих писмо от банката. Апартаментът беше ипотекиран, а аз трябваше да го напусна до края на седмицата. Петър не отговаряше на обажданията ми. Съседите ме гледаха със съжаление, а аз се чувствах като призрак в собствения си живот.

Една вечер го срещнах пред блока. Беше с някаква жена – млада, с дълги червени нокти и скъпи обувки. Спрях ги:

– Петре! Какво става? Защо не ми вдигаш телефона? Защо банката ме гони?

Той избягваше погледа ми.

– Мамо… Не мога сега. Ще ти обясня после.

– После?! – гласът ми се пречупи. – Аз къде ще живея? Как можа да ми причиниш това?

Жената го дръпна за ръката:

– Хайде, Петре, закъсняваме.

Стоях на тротоара, докато колата им изчезна зад ъгъла. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в гърдите ми гореше неописуема болка. Какво направих погрешно? Къде сбърках като майка?

Следващите дни бяха кошмар. Събрах малкото си вещи в два куфара и се преместих при сестра ми Мария в Люлин. Тя ме прие без думи, само ме прегърна силно:

– Знам какво чувстваш, сестричке. Но ще мине. Ще видиш.

Но не минаваше. Всяка вечер лежах будна и се питах как синът ми можа да ме предаде така. Спомнях си как го люлеех като бебе, как му четях приказки за лека нощ, как плаках от радост на дипломирането му. А сега… той беше чужд човек.

Мария настояваше да говоря с адвокат:

– Не може така! Той те е измамил! Ще го осъдим!

Но аз нямах сили за битки. Чувствах се стара и изтощена. Хората говорят за болката от любовта или смъртта, но никой не говори за болката от предателството на собственото ти дете.

Минаха месеци. Петър не се обади нито веднъж. Понякога го виждах случайно в квартала – винаги забързан, винаги с онази жена до себе си. Сърцето ми се свиваше всеки път.

Една сутрин Мария донесе кафе в леглото ми:

– Знаеш ли, мисля че трябва да започнеш нещо ново. Да намериш работа или хоби. Не можеш цял живот да страдаш заради него.

Тя беше права. Започнах работа като продавачка в малък магазин за цветя близо до пазара „Красно село“. Собственичката – леля Гинка – беше топла жена с голямо сърце:

– Не се притеснявай, Цветанке! Всички имаме трудни моменти. Цветята лекуват душата!

Постепенно започнах да усещам вкуса на живота отново. Клиентите ме харесваха – поздравяваха ме сутрин, споделяха радости и тревоги. Една възрастна дама дори ми каза:

– Вие сте като слънце тук! Благодаря ви!

Вечерите прекарвах с Мария и нейните внучета – те ме караха да се усмихвам отново. Понякога все още плачех нощем, но вече не толкова често.

Един ден Петър дойде в магазина. Беше отслабнал и изглеждаше уморен.

– Мамо… – прошепна той и очите му се напълниха със сълзи. – Съжалявам… Всичко обърках. Излъгаха ме… Останах без нищо…

Погледнах го дълго. В мен бушуваха гняв и обич едновременно.

– Защо го направи? Защо не дойде при мен? – попитах тихо.

Той наведе глава:

– Страхувах се… Не знам…

Прегърнах го. Болката не изчезна, но усетих как тежестта в гърдите ми намалява.

Сега живея скромно, но спокойно. Научих се да прощавам – не само на Петър, но и на себе си. Защото понякога най-голямото предателство идва от най-обичаните хора.

Чудя се: Колко майки са преживели това? Има ли прошка за такова предателство? Как бихте постъпили вие?