Когато търпението се изчерпи: Един ден в сянката на свекървата

„Не мога повече! Накарай я да спре да реве, главата ми ще се пръсне!“ – гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях до креватчето на малката Ива, която се гърчеше в треска и хлипа с пресъхнало гърло. Беше три сутринта, а аз вече не различавах съня от будността.

„Мария, тя е болна… Какво да направя?“, прошепнах, опитвайки се да не избухна. Ръцете ми трепереха, докато сменях мократа кърпа на челото на дъщеря си. В този момент се чувствах сама срещу целия свят – и най-вече срещу жената, която уж трябваше да ми помага.

„Това дете реве от два часа! Не можеш ли да го успокоиш? Аз на твоите години вече гледах две деца и работех!“, продължи тя, като че ли болестта на Ива беше моя вина. Стиснах зъби. Не исках да споря, но думите ѝ ме пареха. Вече седмица живеехме в нейния апартамент, защото нашият беше на ремонт. Мъжът ми, Петър, работеше нощна смяна и го нямаше. Аз бях сама с детето и с нейната непрекъсната критика.

Ива се разплака още по-силно. Опитах се да я гушна, но тя се извиваше в ръцете ми. „Мамо, боли ме…“, проплака тя с дрезгаво гласче. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Трябваше да съм силна заради нея.

Мария влезе в стаята и ме изгледа строго. „Дай я тук! Ще я приспя аз!“, нареди тя и протегна ръце към Ива. Но детето се вкопчи в мен още по-силно. „Не искам баба! Мамо, не ме давай!“, изкрещя тя през сълзи.

Свекърва ми се обиди. „Виждаш ли? Разглезила си я! Само ти можеш да я държиш! А аз какво съм ти виновна? Цял ден търпя това пищене!“

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. „Мария, моля те… Ако не можеш да помогнеш, поне не пречи!“, казах с треперещ глас. Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ ударила шамар.

„Ти ли ще ми казваш какво да правя в моя дом?“, изсъска тя. „Ако не ти харесва – вървете си!“

Погледнах към Ива – цялата потна, с разширени от плач очи. Нямаше къде да отидем посред нощ. В този момент телефонът ми иззвъня – беше Петър.

„Как е Ива?“, попита той притеснено.

„Зле е… А майка ти…“, започнах, но гласът ми се прекърши.

„Моля те, опитай се да не се карате… Ще се прибера след два часа“, каза той уморено.

Затворих телефона и седнах на пода до креватчето. Ива най-сетне заспа от изтощение. Аз останах будна, слушайки тежкото дишане на свекърва ми от другата стая.

На сутринта Мария не каза нищо. Само мълчаливо сложи кафе на масата и излезе на балкона да пуши. Аз стоях срещу празната чаша и се чудех как стигнахме дотук – две жени под един покрив, разделени от толкова много неизказани думи.

Когато Петър се прибра, видя напрежението във въздуха. „Какво става тук?“, попита той тихо.

„Нищо… Просто сме уморени“, отвърнах аз и избягвах погледа му.

По-късно през деня Ива вдигна още по-висока температура. Тичах до аптеката под блока, а Мария остана с нея. Когато се върнах, я заварих да стои до леглото и да държи ръката ѝ.

„Извинявай… Не знам защо избухнах така нощес… Просто… остарявам, а шумът ме побърква“, прошепна тя без да ме поглежда.

Седнах до нея. „И аз съм на ръба… Страх ме е за Ива, а ти си единствената ми помощ тук.“

Мария въздъхна тежко. „Понякога забравям колко е трудно да си майка… Прости ми.“

Петър ни намери така – седнали една до друга, всяка със своите страхове и болки.

Тази нощ Ива спа спокойно. А аз лежах будна и мислех: колко лесно е да се изгубим една в друга – майка, баба, снаха – когато забравим да си простим човешките слабости?

Дали някога ще можем да бъдем истинско семейство или ще останем затворени в собствените си болки? Какво мислите вие – къде свършва търпението и започва разбирането?