Когато татко се върна от чужбина: Историята на едно разпаднало се семейство

– Мамо, кога ще се върне татко? – гласът на малкия ми син Виктор трепереше, докато държеше в ръка старата снимка на Стефан. Беше я намерил в шкафа с чорапите, където криех всичко, което ме болеше да гледам.

Стиснах устни, за да не избухна в плач. От три години Стефан беше в Германия – уж за да работи, да ни осигури по-добър живот. Но истината беше, че той просто избяга. Избяга от мен, от децата, от отговорностите. Остави ме сама с две деца и куп неизплатени сметки.

– Скоро, миличък – излъгах. – Скоро ще се върне.

Виктор се усмихна плахо и изтича при сестра си Мария. А аз останах сама в кухнята, с чаша евтино кафе и тежест в гърдите. Погледнах през прозореца към сивия панелен блок отсреща и си спомних първите ни години със Стефан. Запознахме се на студентски купон във Варна – той свиреше на китара и пееше „Облаче ле бяло“. Влюбих се безумно. Мислех, че любовта ни е вечна.

Но животът не е песен. След сватбата дойдоха децата, ипотеката, безкрайните сметки и караници за пари. Стефан все по-често излизаше с приятели, връщаше се късно и миришеше на чужд парфюм. Аз търпях – заради децата, заради спомените, заради страха да остана сама.

Една вечер, когато Мария беше на пет, а Виктор – на три, Стефан ми каза:

– Не мога повече така. Ще замина за Германия. Там ще изкарам пари, ще ви изпращам всичко. Ще бъде по-добре за всички ни.

Плаках цяла нощ. На сутринта той вече го нямаше.

Първите месеци пращаше пари редовно. Звънеше всяка неделя по Viber. Децата го чакаха пред екрана с блеснали очи. Аз се усмихвах насила и се преструвах, че всичко е наред.

После обажданията станаха по-редки. Парите идваха все по-късно. Един ден получих съобщение от непознат номер: „Извинявай, но Стефан е с мен вече. Остави го на мира.“

Светът ми се срина. Не казах нищо на децата. Продължих да работя на две места – в детската градина и като чистачка в един офис вечерта. Понякога не знаех как ще платя тока или как ще купя обувки на Мария.

Майка ми настояваше да подам молба за развод.
– Не си длъжна да търпиш това! – крещеше тя по телефона. – Той не заслужава нито теб, нито децата!

Но аз не можех. Все още го обичах. Или поне обичах спомена за онзи Стефан, който пееше за мен на плажа.

Минаха три години. Децата пораснаха бързо – твърде бързо за моето сърце. Мария стана затворена и мълчалива, Виктор започна да се бие в училище. Всяка вечер ги прегръщах силно и им обещавах, че всичко ще се оправи.

И тогава, една студена мартенска вечер, звънецът иззвъня настойчиво. Отворих вратата и го видях – Стефан стоеше пред мен с куфар в ръка и виновен поглед.

– Може ли да поговорим? – прошепна той.

Сърцето ми туптеше лудо. Не знаех дали да го прегърна или да го ударя.

– Защо се върна? – попитах студено.
– Защото разбрах какво съм изгубил – отвърна той и наведе глава.

Децата изтичаха в коридора. Виктор се хвърли в прегръдките му, а Мария стоеше настрани и го гледаше със сълзи в очите.

– Татко… – прошепна тя едва чуто.

Стефан падна на колене пред нея:
– Прости ми, Мария! Моля те…

Тя не каза нищо. Просто избяга в стаята си и затръшна вратата.

Вечерта седнахме тримата на масата – аз, Стефан и Виктор. Мълчахме дълго.
– Какво ще правим сега? – попитах тихо.
– Искам да започнем отначало – каза Стефан. – Да бъда баща на децата си… да бъда до теб…

Погледнах го дълго. Виждах умората по лицето му, бръчките около очите, които някога обичах да целувам.
– Не е толкова лесно – отвърнах аз. – Ти не си тук три години…
– Знам… Знам колко съм сгрешил… Но моля те… Дай ми шанс…

През следващите седмици Стефан се опитваше да навакса изгубеното време – водеше Виктор на футбол, помагаше на Мария с уроците по математика, готвеше вечеря (макар че никога не беше добър готвач). Но между нас стоеше стена от неизказани думи и болка.

Една вечер седнахме двамата на балкона с чаша чай.
– Мислиш ли, че някога ще ми простиш? – попита той тихо.
Погледнах към светлините на града и си помислих колко много съм се променила през тези години.
– Не знам… Може би никога няма да забравя… Но може би ще успея да простя…

Сутринта Мария ме прегърна силно:
– Мамо… Ще си тръгне ли пак?
Погалих косата ѝ:
– Не знам, мило мое… Но каквото и да стане, винаги ще сме заедно.

Сега стоя тук, между миналото и бъдещето си. Дали човек може истински да прости предателството? Или просто свиква с болката?

Какво бихте направили вие? Бихте ли дали втори шанс на човек, който ви е оставил в най-трудния момент?