Майчината молба, останала нечута: Сърцераздирателната история на Боряна и Тихомир

„Тихомире, това съм аз, майка ти!“ – извиках отчаяно, докато той минаваше покрай мен на улицата, без да ме погледне. Сърцето ми се сви от болка и унижение. Как можеше да ме подмине така, сякаш никога не съм съществувала в живота му? Бях дала всичко за него. Работех по две смени в завода, за да може той да има всичко необходимо – от учебници до нови дрехи. Но сега, когато най-много се нуждаех от него, той се държеше така, сякаш съм просто непозната.

Спомням си как го държах в ръцете си за първи път. Беше толкова малък и беззащитен. Обещах си тогава, че ще направя всичко възможно да му осигуря по-добър живот от този, който аз имах. Баща му ни напусна, когато Тихомир беше само на три години. Оттогава бяхме само двамата. Аз и моето момче срещу света.

Когато Тихомир беше в гимназията, започнах да забелязвам промени в поведението му. Ставаше все по-отдалечен и затворен. Опитвах се да говоря с него, но той винаги казваше, че всичко е наред. „Мамо, просто съм уморен,“ казваше той и се затваряше в стаята си. Не исках да го притискам, мислех си, че това е просто фаза.

Но когато завърши гимназията и замина за университета в София, нещата се промениха драстично. Тихомир започна да се връща все по-рядко вкъщи. Първоначално мислех, че е зает с учене и нови приятели. Но когато започнах да му звъня и той не отговаряше на обажданията ми, разбрах, че нещо не е наред.

Една вечер, след като не успях да се свържа с него цяла седмица, реших да отида до София и да го потърся. Намерих го в кафене близо до университета. Седеше с група приятели и се смееше. Когато ме видя, лицето му помръкна. „Какво правиш тук?“ – попита той студено.

„Тихомире, притесних се за теб. Не отговаряш на обажданията ми,“ казах аз с надежда в гласа си.

„Мамо, не можеш просто така да идваш тук,“ каза той тихо, но твърдо.

Тези думи ме удариха като шамар. Как можеше моят син да бъде толкова жесток? Оставих го там и се върнах в Пловдив със сълзи на очите.

Оттогава минаха години. Виждахме се рядко и само по празници. Всеки път когато го питах как е, той отговаряше кратко и безинтересно. Опитвах се да разбера какво го е променило толкова много, но той никога не ми даде отговор.

И сега, когато го видях на улицата и той ме подмина като непозната… това беше последната капка. Чувствах се предадена и изоставена от единствения човек, за когото бях жертвала всичко.

Седнах на пейката в парка и се замислих за живота си. Какво направих грешно? Дали прекалено много го обичах или не му дадох достатъчно свобода? Има ли изобщо значение сега? Може ли една майка някога да спре да обича детето си, дори когато то я е забравило?

Тези въпроси ме измъчват всеки ден. И все пак надеждата умира последна. Надявам се един ден Тихомир да осъзнае колко много значи за мен и да намери пътя обратно към дома.