„Майко, защо беше в нашия дом, докато ни нямаше?” – Драма на семейното доверие в София

– Майко, защо беше в нашия дом, докато ни нямаше? – думите ми излязоха по-рязко, отколкото исках. Стоях в коридора, с ключовете още в ръка, а срещу мен – свекърва ми, Мария. Тя държеше моята чаша за кафе, сякаш беше нейна. Погледна ме с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си живот.

– Исках само да оставя малко компот за децата – каза тя тихо, но в гласа ѝ се усещаше нещо повече. – Видях, че сте забравили да заключите.

Лъжа. Знаех, че не сме забравили. Винаги заключвахме. Мъжът ми, Петър, беше обсебен от сигурността след последния обир в блока. Но как да го кажа, без да прозвучи като обвинение? Как да кажа на майката на съпруга си, че не ѝ вярвам?

Вечерта Петър се прибра уморен от работа. Седнахме на масата и аз му разказах за случилото се. Той замълча дълго, после само каза:

– Мама си е такава. Не го прави от лошо.

Но аз не можех да се успокоя. Отворих шкафа с подправките – бурканчетата бяха разместени. В гардероба ми липсваше една блуза. Дали си въобразявах? Или Мария наистина ровеше из нещата ми?

Дните минаваха в напрежение. Започнах да заключвам не само входната врата, но и спалнята. Петър забеляза.

– Прекаляваш – каза той една сутрин. – Мама няма да ти вземе нищо.

– Не става дума за това! – избухнах аз. – Става дума за граници! За доверие!

Той само въздъхна и излезе. Останах сама с мислите си и с усещането, че губя почва под краката си.

В неделя Мария дойде на гости с домашна баница. Децата се зарадваха, а аз се опитах да изглеждам спокойна.

– Как си, мило момиче? – попита тя и ме потупа по рамото.

– Добре съм – отвърнах сухо.

– Не изглеждаш добре. Петър ми каза, че си нервна напоследък.

Погледнах я право в очите:

– Майко, не е лесно да се чувствам спокойна, когато някой влиза у дома ми без покана.

Тя се сепна. За миг видях болка в очите ѝ.

– Аз… просто исках да помогна. Когато бях млада снаха, свекърва ми ме оставяше сама с всичко. Не исках ти да се чувстваш така.

– Но аз имам нужда от пространство – казах тихо.

Тишината между нас беше тежка като олово.

След този разговор Петър започна да се държи странно. Прибираше се късно, избягваше разговори. Една вечер го чух да говори по телефона:

– Мамо, не знам какво да правя вече… Тя не иска да те вижда.

Сърцето ми се сви. Наистина ли бях станала чудовището в тази история?

Започнах да се съмнявам във всичко – в себе си, в брака си, в това дали съм добра майка. Децата усещаха напрежението и започнаха да се държат по-буйно. Една вечер малкият Георги ме попита:

– Мамо, защо баба не идва вече толкова често?

Не знаех какво да му кажа.

Седмици наред вкъщи цареше студена война. Петър спеше на дивана под предлог, че работи до късно на компютъра. Мария не се обаждаше. Аз се чувствах все по-самотна и изгубена.

Една вечер реших да отида при Мария. Отидох без предупреждение и позвъних на вратата ѝ.

– Какво правиш тук? – попита тя изненадано.

– Трябва да поговорим – казах аз и гласът ми трепереше.

Седнахме една срещу друга на малката ѝ маса в кухнята. Миришеше на лавандула и стар сапун.

– Знам, че прекалих – започнах аз. – Но имам нужда от граници. От уважение към личното пространство.

Мария ме погледна дълго:

– Аз съм сама от години. След като баща му почина… този апартамент е толкова празен. Когато идвам у вас, усещам живот. Не исках да ви навредя.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Може би трябваше да говоря с теб по-рано – казах аз тихо.

– Може би и аз трябваше да попитам дали мога да дойда – отвърна тя.

В този момент разбрах колко лесно е да се изгубим един друг в недоразуменията и страховете си.

Върнах се у дома с чувство на облекчение, но и с много въпроси без отговор. Петър ме прегърна за пръв път от седмици.

– Ще опитаме пак – каза той тихо.

Сега всичко е различно. Все още има напрежение понякога, но вече говорим повече един с друг. Мария идва само когато я поканим, а аз се старая да бъда по-отворена към нейната самота.

Понякога се питам: Ако доверието веднъж бъде нарушено, може ли някога напълно да се възстанови? Или цял живот ще живеем с белезите от тези рани?