Мама ми изхарчи парите за операцията ми… за почивка на морето. Може ли да се прости такова нещо?

„Не, мамо! Не можеш да го направиш! Моля те!“ – гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми. Стоях в средата на малката ни кухня в Пловдив, стиснала в ръце разпечатката от банковата сметка. Беше празна. Парите за операцията ми ги нямаше. Само преди седмица доктор Георгиев беше казал, че трябва спешно да се оперирам, иначе рискувам да остана с трайни увреждания. Майка ми ме гледаше с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме е плашил.

– Не разбираш, Яна – каза тя тихо, почти шепнешком. – Имам нужда да си почина. Всичко ми дойде в повече…

– Почивка?! – извиках. – За сметка на здравето ми? Защо, мамо? Как можа?

В този момент светът ми се срина. Винаги съм мислела, че майка ми е всичко за мен – опора, закрила, любов. След развода с баща ми останахме сами, борихме се с живота, с бедността, с болестите. Но никога не съм си представяла, че ще ме предаде така.

Операцията беше скъпа – 8 000 лева. Взехме кредит, защото нямаше друг начин. Аз съм на 23 години и от две години се боря с тежко заболяване на гръбначния стълб. Болките са непоносими, понякога не мога да стана от леглото. А сега… всичко беше изчезнало. Майка ми беше изтеглила парите и заминала на море в Несебър с новия си приятел – някакъв строителен предприемач от София.

Останах сама в апартамента ни, без пари, без надежда. Приятелите ми се опитваха да ме успокоят:

– Яна, ще намерим начин! Ще съберем пари! – казваше най-добрата ми приятелка Елица.

Но аз не можех да спра да мисля за предателството. Как майка ми можа да избере себе си пред мен? Какво означавах аз за нея? Всяка вечер лежах будна и се питах: „Къде сбърках? Защо не съм достатъчна?“

Съседите започнаха да шушукат:

– Горкото момиче… Майка ѝ я остави болна и замина да се весели.

Дори леля Мария от третия етаж дойде да ме види:

– Янечка, ако имаш нужда от нещо… Знам, че ти е тежко.

Но никой не можеше да запълни празнината в душата ми. Дните минаваха бавно. Болката в гърба ставаше все по-силна. Започнах да търся работа онлайн – преводи, писане на статии, всичко, което можех да правя от леглото. Събирах стотинка по стотинка.

Една вечер майка ми се върна – загоряла, с нова прическа и скъпа чанта.

– Яна… – започна тя.

– Не искам да те виждам! – изкрещях. – Не знам коя си ти!

Тя седна срещу мен и заплака:

– Прости ми… Не знам какво ме прихвана. Чувствах се задушена… Всичко върху мен… Исках да избягам от всичко…

– А аз? Аз не съм ли твоя отговорност? Аз не съм ли твоята дъщеря?

Тя мълчеше. В този момент разбрах колко сама съм всъщност.

Минаха месеци. С помощта на приятели и няколко добри хора от интернет събрах част от парите за операцията. Отидох при доктор Георгиев сама. Операцията мина успешно, но възстановяването беше тежко.

Майка ми се опитваше да се върне в живота ми – носеше супа, купуваше лекарства, питаше как съм.

– Яна, моля те… Дай ми още един шанс.

– Не знам дали мога – отвръщах аз. – Не знам дали някога ще мога да ти простя.

Сега, година по-късно, все още усещам болката – не толкова физическата, колкото тази в душата ми. Доверието е като стъкло – веднъж счупено, никога не е същото.

Понякога се чудя: ако майка ти те предаде така жестоко, можеш ли някога отново да ѝ вярваш? Може ли любовта да победи страха и болката? Какво бихте направили вие на мое място?