Мамо, изпусна едно петно: Историята на една българска свекърва

– Мамо, изпусна едно петно! – гласът на Мария прониза тишината като нож. Бях на колене в коридора, търках пода с парцала, а ръцете ми трепереха от умора. Вече часове наред чистех, докато тя си лакираше ноктите в спалнята. Синът ми Иван беше на работа – както винаги. Откакто се ожени за Мария, почти не го виждах. А когато се прибираше, беше изморен и мълчалив.

Погледнах към петното, което уж бях пропуснала. Беше малко, почти незабележимо. Но за Мария това беше повод да ме уязви. Вдигнах глава и се опитах да не покажа колко ме боли.

– Ще го изчистя, Мария – казах тихо, но тя вече не слушаше. Слушаше музика на телефона си и си подсвиркваше.

Преди две години този апартамент беше моят дом – уютен, пълен със смях и топлина. След като мъжът ми почина, останах сама с Иван. Той настоя да дойда да живея с тях, когато се ожени за Мария. „Ще сме едно голямо семейство“, каза тогава. Но реалността се оказа различна.

Първите месеци се стараех да не преча. Готвех любимите им ястия – мусака, пълнени чушки, баница. Мария рядко хапваше от тях. „Тежка храна е това“, казваше и си поръчваше суши или салата от някой ресторант. Когато Иван беше вкъщи, се държеше учтиво с мен, но когато оставахме само двете, Мария ставаше друга – студена, нетърпелива.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария говори по телефона:
– Не знам докога ще я търпим тая… Все едно съм ѝ длъжна да ми чисти и готви! – смях от другата страна на линията.

Сърцето ми се сви. Не исках да бъда в тежест. Опитах се да говоря с Иван.
– Сине, мисля да си потърся квартира – започнах плахо.
Той ме прегърна.
– Мамо, не говори така! Тук ти е домът.
Но очите му бяха уморени. Знаех, че не иска скандали.

С времето започнах да се чувствам като прислужница в собствения си дом. Всяка сутрин ставах първа – правех кафе, оправях леглата, чистех банята. Мария ставаше към десет и веднага започваше да нарежда:
– Лиляна, забравила си да изтриеш праха от рафтовете! И защо няма прясно мляко?

Понякога си мислех за младостта си – как тичах по улиците на Пловдив с приятелките си, как се влюбих в съпруга си Димитър. Тогава животът беше прост и ясен. Сега всичко беше объркано.

Една неделя Иван остана вкъщи. Реших да направя любимата му баница. Докато я вадех от фурната, Мария влезе в кухнята.
– Пак ли мазно? Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо здравословно?
Иван въздъхна:
– Мария, майка ми се старае…
– Да се старае за себе си! Аз няма да ям това!
Излязох на балкона с парче баница в ръка и сълзи в очите. Погледнах към сивото небе над София и се запитах: кога домът ми стана чужд?

С времето започнах да усещам как се смалявам – сякаш ставам невидима. Един ден забравих да купя кафе. Мария избухна:
– Какво правиш по цял ден? Не можеш ли поне това да запомниш?
Погледнах я в очите:
– Опитвам се…
Тя се засмя:
– Опитваш се? По-добре опитай да не ни пречиш!

Вечерта Иван ме попита:
– Мамо, добре ли си?
– Добре съм, сине – излъгах.
Но нощем плачех тихо в леглото си.

Един ден получих писмо от стара приятелка – Катя от Пловдив. Канеше ме на гости за седмица. Седнах на кухненската маса и казах на Мария:
– Ще замина за няколко дни при приятелка.
Тя само сви рамене:
– Както искаш.
Когато казах на Иван, той ме прегърна силно:
– Почини си малко, мамо.

В Пловдив усетих как животът пак може да бъде лек. Катя ме заведе на разходка по Главната, пихме кафе до Джумаята и говорихме с часове. Разказах ѝ всичко.
– Лили, ти не си длъжна да търпиш това! – каза тя твърдо.
– Но къде ще отида? Всичко е толкова скъпо…
– Ще намериш начин. Ти си силна жена!

Когато се върнах в София, апартаментът беше по-тих от обикновено. Мария дори не ме поздрави. Иван ме погледна виновно:
– Мамо… трябва да поговорим.
Седнахме тримата на масата. Мария започна първа:
– Лиляна, мисля че е време да си намериш свое място. Ние искаме повече лично пространство.
Погледнах към Иван – той гледаше надолу.
Сълзите напълниха очите ми.
– Добре – казах тихо.

На следващата сутрин събрах малкото си вещи в куфар. Оставих бележка на масата: „Обичам ви.“
Излязох от апартамента без да се обърна назад.

Днес живея в малка гарсониера под наем в Люлин. Самотата понякога ме задушава, но поне имам покой. Катя често ми гостува, а аз започнах да плета пуловери за благотворителност. Понякога Иван ми звъни – говорим кратко и неловко.

Чудя се: Кога децата ни забравят кои сме? И защо толкова лесно приемаме болката като част от ежедневието си? Може би някой ден ще намеря отговор.