Месец до края: Когато домът се превърне в битка

– Имаш един месец да напуснеш моя апартамент! – гласът на Вера проряза тишината като нож. Стоях в средата на хола, с чаша чай в ръка, а ръцете ми трепереха толкова силно, че няколко капки се разляха по пода. Петър, мъжът ми, седеше на дивана с наведена глава и не каза нищо. Погледнах го с надежда, че ще ме защити, че ще каже нещо, но той само избягваше погледа ми.

– Вера, моля те… – опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. – Ние сме семейство. Къде ще отидем?

Тя ме изгледа студено. – Това не е мой проблем, Мария. Достатъчно време ви дадох. Време е да пораснете и да се оправяте сами.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Бяхме се нанесли при нея преди две години, когато Петър загуби работата си в завода. Аз работех като учителка в детската градина, а заплатата ми стигаше едва за сметките и храната. Вера ни прие уж с отворени обятия, но винаги усещах хладината ѝ, онзи скрит упрек във всяка дума и поглед.

Сега обаче не беше само упрек – беше ултиматум.

Вечерта Петър не каза нищо. Легна си рано, а аз стоях в кухнята и гледах през прозореца към празната улица. Сълзите ми капеха по масата. Чувствах се предадена не само от Вера, но и от Петър. Как можа да мълчи? Как можа да остави майка си да ни изгони така?

На следващия ден опитах пак:

– Петре, трябва да говорим с майка ти. Не можем просто така да си тръгнем.

Той въздъхна тежко:

– Мария, това е нейният апартамент. Не можем да я спрем. Ще намерим нещо.

– Какво ще намерим? С твоята временна работа по строежите и моята заплата? Ще спим по пейките ли?

Той замълча. За първи път усетих колко далечен ми е станал човекът, с когото съм споделяла живота си осем години.

Дните минаваха в напрежение. Вера се държеше все по-студено – заключваше си стаята, прибираше си храната отделно, дори започна да заключва банята вечер. Чувствах се като натрапник в собствения си дом. Дъщеря ни Ива усещаше напрежението и все по-често плачеше нощем.

Една вечер я чух да шепне на куклата си:

– Мамо, защо баба не ни обича?

Сърцето ми се разкъса на парчета.

Опитах се да говоря с Вера още веднъж:

– Вера, моля те… Ива е малка. Не можем да я местим от място на място.

Тя само сви рамене:

– Аз съм си изпълнила дълга като майка и баба. Сега е ваш ред.

В този момент осъзнах – за нея ние никога не сме били истинско семейство. Бяхме ѝ бреме.

Започнах да търся квартири под наем. Всичко беше или твърде скъпо, или в ужасно състояние. Една вечер седяхме с Петър и смятахме разходите:

– Ако взема още един частен урок седмично… – започнах аз.

– А аз мога да работя и събота на строежа – добави той.

Погледнах го – изглеждаше уморен и отчаян. За първи път от месеци видях сълзи в очите му.

– Извинявай, Мария… Не знам как стигнахме дотук – прошепна той.

Прегърнах го силно. За миг забравих за Вера, за страха и болката. Бяхме само ние двамата срещу целия свят.

Последната седмица преди да напуснем беше най-тежка. Вера дори не ни поглеждаше. Съседите започнаха да шушукат – „Видя ли ги? Май ги гонят…“ Чувствах се унизена до крайност.

Накрая намерихме малка гарсониера в Люлин – стара, с мухъл по стените, но беше нашето място. Преместихме се с два куфара и няколко торби дрехи.

Първата вечер там седнахме на пода – нямахме още мебели – и ядохме хляб с лютеница. Ива заспа на одеяло до нас.

Петър ме хвана за ръката:

– Ще се оправим, Мария. Обещавам ти.

Погледнах го през сълзи и за първи път от месеци усетих надежда.

Сега пиша това писмо от нашата малка кухня – вече имаме маса и два стола. Ива рисува слънце на прозореца с пастели.

Понякога още ме боли заради Вера – заради това как ни изгони, как разруши доверието ми в семейството. Но може би понякога трябва да изгубиш всичко, за да откриеш кое е истински важното.

Чудя се… Колко често семейството ни наранява най-дълбоко? И кога идва моментът да простим или просто да продължим напред? Какво бихте направили вие?