Между две стени: Посещението на свекървата, което преобърна живота ми

— Не мога да повярвам, че пак си оставила чашите в мивката, Мария! — гласът на Олга проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над чинията с недоядената закуска на дъщеря ми. Слънцето се прокрадваше през прозореца, но въздухът беше тежък като пред буря.

— Ще ги измия след малко, просто… — опитах се да запазя спокойствие, но думите заседнаха в гърлото ми. Знаех, че няма смисъл да обяснявам. Олга беше от онези жени, които не приемат „след малко“ за отговор. За нея всичко трябваше да е подредено, чисто и по нейните правила. А аз… аз бях просто Мария — жена на сина ѝ, майка на внучката ѝ и вечно недостатъчна.

— Ако искаш домът ти да изглежда като на хората, трябва да се научиш на ред — продължи тя, сякаш не ме чуваше. — Когато аз бях на твоята възраст, вече имах две деца и работех на две места. Никога не съм оставяла такава бъркотия.

Стиснах зъби. В този момент влезе Петър — моят съпруг. Погледна ни и веднага усети напрежението.

— Какво става? — попита той, но гласът му беше уморен. Знаех, че не иска да се намесва.

— Нищо, просто обсъждаме как се поддържа домът — отвърна Олга с онази ледена усмивка, която винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

Петър въздъхна и излезе от кухнята. Остави ме сама срещу бурята.

В този момент разбрах — това не беше просто спор за мръсни чаши. Това беше битка за власт, за признание, за място под слънцето в този дом. Олга никога не беше приела напълно, че синът ѝ има нова жена в живота си. Често ми напомняше колко добре се е справяла тя самата като майка и домакиня. Всяка моя грешка беше повод за критика.

Седнах до прозореца и се загледах навън. Спомних си първите години с Петър — как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за собствено семейство, за уютен дом. Но с времето мечтите избледняха под тежестта на ежедневието и постоянните намеси на Олга.

— Мария, ще излезеш ли най-после от тази кухня? Имам нужда от помощ с прането! — викна тя от коридора.

Понякога се чудех дали изобщо ме вижда като човек или просто като прислужница. Дъщеря ми, Ива, влезе тихо и ме прегърна.

— Мамо, защо баба винаги ти се кара? — прошепна тя.

Сълзите напълниха очите ми. Не исках детето ми да расте в дом, където любовта се измерва с чистотата на пода и подредените чинии.

Вечерта седнахме тримата на масата. Олга сервираше вечерята с достойнството на генерал. Петър мълчеше, а Ива ровеше храната си.

— Петре, трябва да поговорим — казах тихо след вечерята. — Не мога повече така. Чувствам се като гостенка в собствения си дом.

Той ме погледна уморено:

— Мария, знаеш колко е трудна майка ми… Но тя е сама от години. Не мога да я оставя.

— А мен можеш ли да оставиш? — попитах го през сълзи.

Олга ни наблюдаваше от другия край на стаята. Усетих как напрежението расте.

— Не съм дошла тук да ви развалям брака! — извика тя изведнъж. — Просто искам най-доброто за Петър и Ива!

— А за мен? — прошепнах аз.

Тишината беше оглушителна. За първи път Петър не намери думи.

На следващия ден взех решение. Отидох при майка си в Люлин и ѝ разказах всичко. Тя ме прегърна силно:

— Дете мое, никой няма право да ти отнема мястото в собствения ти дом. Ако Петър не може да застане до теб, трябва сама да решиш кое е важно за теб.

Върнах се у дома с нова решимост. Седнах срещу Петър и му казах:

— Или ще поставим граници на майка ти, или ще си тръгна с Ива.

Той ме гледаше дълго. В очите му видях страх и вина.

— Ще поговоря с нея — каза най-накрая.

Разговорът им беше бурен. Чух как Олга плаче и обвинява всички ни. Но този път Петър остана твърд:

— Това е нашият дом! Мария е моята жена и майка на детето ми! Ако не можеш да уважаваш това, ще трябва да си тръгнеш!

Олга си събра багажа на следващия ден. Къщата беше тиха като никога досега. Седнахме тримата на дивана — аз, Петър и Ива — и за първи път от години почувствах мир.

Но раната остана. Всяка вечер се питах: Дали направих правилното? Дали можех да бъда по-търпелива? Или най-сетне защитих себе си?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли една свекърва да разруши семейство или всичко зависи от нас самите?