Между тишината и разстоянието: Историята на една майка

– Мария, моля те, отвори вратата. Само за пет минути… – гласът ми трепери, докато стоя пред апартамента ѝ в Люлин, с букет увехнали карамфили в ръка. Дъждът се стича по лицето ми, смесва се със сълзите, които не мога да спра. Чувам стъпки от другата страна на вратата, после тишина.

Преди години, когато баща ѝ и аз се разведохме, мислех, че всичко ще се нареди. Казвах си, че децата са силни, че ще разберат. Но Мария беше само на десет. Тогава не осъзнавах колко много ще ѝ липсвам, когато се преместих при майка ми в Пловдив. Всяка неделя ѝ звънях, а тя все по-рядко вдигаше. После започна да ми пише само по празници – кратки, студени съобщения: „Честит рожден ден, мамо.“

– Не искам да говорим! – гласът ѝ е глух, но твърд. – Винаги идваш само когато ти е удобно.

– Моля те… – прошепвам. – Просто искам да те видя.

Вратата остава затворена. Сядам на стълбите пред блока, мокра до кости. Спомням си първия ѝ учебен ден – как държах ръката ѝ и тя се притискаше до мен. Тогава бях всичко за нея. Какво се обърка? Кога станах чужда?

След развода животът ми се превърна в оцеляване – две работи, сметки, грижи за болната ми майка. Всяка вечер заспивах с мисълта за Мария, но винаги намирах оправдание да не пътувам до София: „Следващия месец ще имам повече пари…“, „Сега не е моментът…“

Преди месец получих съобщение от нея: „Не ме търси повече.“ Сърцето ми се сви. Опитах да ѝ звъня, но телефонът ѝ беше изключен. Тогава реших да дойда тук – без покана, без предупреждение.

Вечерта се прибирам при сестра ми в Младост. Тя ме гледа укорително:

– Какво очакваше? Че ще те прегърне и всичко ще е наред? Ти я остави сама, Даниела.

– Не я оставих! Просто… нямах избор.

– Винаги има избор.

Думите ѝ ме болят повече от всякога. През нощта не мога да спя. Въртя се в леглото и си спомням последния ни истински разговор с Мария – беше на шестнайсет и ми каза: „Мамо, защо никога не си тук, когато имам нужда от теб?“ Тогава не намерих думи да ѝ отговоря.

На следващия ден отивам пред блока ѝ отново. Този път нося само едно писмо. Оставям го под вратата:

„Мария,
Знам, че съм те наранила. Знам, че си се чувствала сама и изоставена. Не мога да върна времето назад, но искам да знаеш, че те обичам повече от всичко. Моля те за прошка. Ако някога поискаш да говорим, ще бъда тук.
Мамо.“

Седмица по-късно получавам съобщение: „Прочетох писмото ти.“ Сърцето ми подскача. Пиша веднага: „Може ли да се видим?“ Отговор няма.

Дните минават бавно. Всяка сутрин проверявам телефона си с надежда. Започвам да ходя на терапия – психоложката ме пита защо толкова дълго съм избягвала болката си.

– Защото ме е страх – признавам си. – Страх ме е, че съм я изгубила завинаги.

– А какво ще стане, ако никога не получиш прошка?

Не знам какво да отговоря.

Една вечер телефонът звъни – непознат номер.

– Мамо…

Гласът ѝ е тих, почти детски.

– Мария! – едва дишам.

– Може ли да се видим? Но не у нас… Искам да поговорим в парка до училището ми.

Срещаме се на пейката под старата липа. Мария стои с ръце в джобовете, очите ѝ са червени.

– Защо дойде сега? – пита тя.

– Защото не мога повече без теб.

Тя мълчи дълго.

– Знаеш ли колко пъти съм чакала да дойдеш? Колко пъти съм плакала нощем? Ти избра баба пред мен! Избра работата си! Аз бях дете!

Сълзите ми потичат безконтролно.

– Знам… Знам и съжалявам… Ако можех да върна времето назад…

– Не можеш! – прекъсва ме тя остро. – Но можеш да бъдеш тук сега. Ако искаш…

Протягам ръка към нея несигурно. Тя не я поема веднага, но не я отблъсква.

– Ще опитаме ли отново? – питам тихо.

Мария кимва едва забележимо.

Връщам се у дома с усещането за ново начало, но и с тежестта на вината.

Понякога се чудя: Може ли една майка някога да изкупи вината си напълно? Или просто трябва да продължи да обича и да чака? Какво бихте направили вие на мое място?