Мога ли да се доверя на собствения си син?

– Мамо, стига си се инатила! Не разбираш ли, че е по-добре за всички? – гласът на Петър отекваше в малката ми кухня, където миришеше на прясно изпечени курабии и старо дърво. Стоеше срещу мен, висок и нервен, с ръце в джобовете. Аз стисках чашата си с чай така, сякаш от нея зависеше животът ми.

– Петре, това е моят дом. Тук съм живяла с баща ти, тук сте пораснали ти и сестра ти… – думите ми увиснаха във въздуха. В очите му проблесна нещо остро, почти гневно.

– Мамо, не можеш вече сама! А и този апартамент… ще го продадем, ще вземем по-голямо жилище за всички. Ще живееш при нас, ще се грижим за теб. Не разбираш ли?

Сърцето ми туптеше лудо. Всяка дума на Петър беше като удар. Знаех, че остарявам. Знаех, че понякога забравям неща, че краката ми треперят по стълбите. Но това беше моят свят – снимките по стените, миризмата на лавандула в гардероба, дори скърцащият под.

Седнах тежко на стола. Петър се наведе към мен:

– Мамо, не искам да спорим. Просто… трябва да решим. Не можем да чакаме още.

– Защо бързаш толкова? – прошепнах. – Защо сега?

Той се изправи рязко:

– Защото не знаеш какво е да се тревожиш всеки ден дали си добре! А и… – замълча. – А и парите ще ни помогнат. Знаеш колко е трудно сега.

В този момент разбрах – не ставаше само за мен. Ставаше за пари, за ипотеката на неговия апартамент, за двете му деца, които растяха в малка стая. Ставаше за това, че животът беше станал тежък и скъп.

Вечерта седях сама на дивана. Телевизорът бръмчеше тихо, но не чувах нищо. Спомних си как преди години Петър идваше при мен с ожулени колене и ме молеше да го прегърна. Как му готвех любимата супа от леща и как му четях приказки до късно през нощта. Сега беше мъж с уморени очи и тежки грижи.

На следващия ден дойде сестра му – Даниела. Влезе без да чука, както винаги.

– Мамо, чух какво става. Петър пак ли те натиска?

Погледнах я уморено:

– Той мисли за мен… или поне така казва.

Даниела седна до мен и хвана ръката ми:

– Не му вярвай сляпо! Знам го – притиснат е от банката. Ако продадеш апартамента, ще му дадеш въздух… но ти къде ще останеш?

– Щял да ме вземе при себе си.

– И после? Ако нещо стане между вас? Ако жена му реши, че си им в тежест? Мамо, ти си дала всичко за нас! Не заслужаваш да останеш без дом на стари години.

Сълзите ми напираха в очите. Даниела беше права – познавах снаха си Милена. Винаги учтива, но студена като лед. Никога не ме беше поканила на кафе сама.

Седмици минаха в напрежение. Петър идваше всеки ден с нови аргументи:

– Мамо, ще ти е по-лесно при нас! Ще имаш компания! Децата ще са ти радост!

– А ако не се разберем? Ако Милена не ме иска?

– Глупости! Всички ще сме едно семейство!

Но аз усещах – той не вярваше в думите си. Виждах го по начина, по който избягваше погледа ми.

Една вечер Милена дойде сама.

– Мария, знам, че ти е трудно – започна тя хладно. – Но Петър има нужда от помощ. Всички имаме нужда. Ако продадеш апартамента, ще можем да си поемем въздух… А ти няма да си сама.

Погледнах я право в очите:

– А ако не се разберем? Ако стане напрежение?

Тя сви рамене:

– Ще се справим… Или ще намерим друго решение.

Това „друго решение“ ме прониза като нож.

Започнах да сънувам кошмари – как стоя на улицата с куфар в ръка, а прозорците на моя апартамент светят празни.

Една сутрин Даниела ме заведе при адвокатка – госпожа Георгиева.

– Госпожо Мария – каза тя строго, – имате право да останете в жилището си до края на живота си. Ако решите да го продадете или прехвърлите на децата си, поискайте пожизнено право на ползване! Иначе рискувате всичко.

Върнах се у дома объркана и уплашена. Петър дойде вечерта:

– Реши ли?

– Ще говоря с нотариус – казах твърдо. – Ако направим сделка, ще запиша пожизнено право на ползване.

Той пребледня:

– Това усложнява нещата… Банката няма да го приеме лесно…

– Това е моят дом! – извиках аз за първи път от години.

Петър замълча дълго:

– Добре… Щом така искаш…

Оттогава рядко идваше. Милена спря да ми звъни. Само Даниела остана до мен.

Понякога се питам: сгреших ли? Да вярвам ли на кръвта си или на инстинкта си за самосъхранение? Колко струва доверието между майка и син в днешна България?