Моят съпруг купи цветя на бившата си жена, а на мен не подари дори шоколад

„Пак ли ще ходиш при нея?“ – гласът ми трепереше, докато гледах как Петър слага ваза с лилии в колата. Не исках да звуча като ревнива съпруга, но думите сами излязоха от устата ми. Той въздъхна тежко, без да ме погледне.

– Не започвай пак, Мария. Това е просто рожден ден. Децата ще са там, трябва да изглеждаме нормално.

Децата. Винаги децата. Те са неговият щит, неговото оправдание за всичко, което прави за Елена – бившата му жена. А аз? Аз съм просто Мария, жената, която го чака вкъщи и се надява някой ден да получи поне малко от вниманието, което той отделя на миналото си.

Когато се омъжих за Петър, майка ми ме предупреди: „Не се жени за разведен мъж, Мария. Никоя жена не си тръгва от добър съпруг.“ Тогава й се разсърдих. Мислех си, че любовта ни е по-силна от всякакви призраци. Но сега, две години по-късно, стоя сама в кухнята и гледам как той купува цветя за друга жена.

Петър се върна късно същата вечер. Аз вече бях легнала, но не спях. Чух как тихо затваря вратата и оставя ключовете на масата. Сърцето ми биеше лудо – исках да го попитам защо никога не ми носи цветя, защо не помни моя рожден ден, защо аз винаги съм на второ място. Но думите заседнаха в гърлото ми.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Усети веднага напрежението във въздуха.

– Какво има, Мария? – попита тя, докато ми помагаше да нарежа салатата.

– Нищо, мамо. Просто съм уморена.

– Не ме лъжи. Знам те по-добре от всеки друг.

Разказах й всичко – за цветята, за рождения ден, за това как се чувствам невидима в собствения си дом. Тя само поклати глава и въздъхна.

– Казах ти, че ще е трудно. Но ти избра този път. Сега трябва да решиш дали ще се бориш или ще се примириш.

Думите й ме разтърсиха. Примирение? Това ли беше моят живот? Да гледам как мъжът ми живее в миналото си, докато аз се превръщам в сянка?

Седмица по-късно беше моят рожден ден. Петър го забрави. Не получих нито цвете, нито шоколад, нито дори обикновено „Честит рожден ден“. През целия ден телефонът ми мълчеше. Само майка ми и няколко приятелки се обадиха да ме поздравят.

Вечерта Петър се прибра уморен от работа и седна пред телевизора, без дори да ме погледне.

– Петре… – започнах тихо.

– Какво има?

– Днес имам рожден ден.

Той ме погледна объркано, после се плесна по челото.

– Ох, Мария… Извинявай! Просто толкова много неща ми се струпаха…

– Не е нужно да ми обясняваш – прекъснах го. – Просто исках да знаеш.

Той замълча и повече не каза нищо. Аз също. Сълзите ми капеха по възглавницата цяла нощ.

На следващия ден реших да поговоря с него открито. Седнахме на масата в кухнята – мястото, където някога мечтаехме за бъдещето си.

– Петре, чувствам се невидима. Чувствам се като гостенка в собствения си дом. Ти правиш всичко за Елена и децата, а мен забравяш напълно.

Той ме погледна уморено.

– Мария… Не е така. Просто… Децата имат нужда от стабилност. Елена е майка им. Опитвам се да запазя мира.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази картина?

Той замълча. Мълчанието му беше по-болезнено от всяка дума.

Започнах да се питам дали не съм сгрешила още от самото начало. Дали майка ми не беше права? Дали любовта може да победи миналото? Или винаги ще бъда на второ място?

В следващите дни започнах да се отдръпвам. Говорехме все по-малко. Вечерите преминаваха в тишина. Петър сякаш не забелязваше промяната – или просто не искаше да я види.

Една вечер майка ми ми се обади и ме покани да преспя при нея. Приех без колебание. В нейния дом усетих топлината и сигурността, които така ми липсваха у дома.

– Мария, заслужаваш повече – каза тя тихо, докато пиехме чай на терасата. – Не позволявай на никого да те кара да се чувстваш маловажна.

Думите й ме накараха да се замисля дълбоко. На следващия ден се върнах у дома с решение – ще говоря с Петър още веднъж, но този път няма да моля за внимание. Ще поискам уважение и място в живота му. Ако не може да ми ги даде… може би трябва да преосмисля всичко.

Седнах срещу него и го погледнах право в очите:

– Петре, обичам те, но не мога повече така. Или ще започнеш да ме цениш и уважаваш като твоя съпруга, или ще трябва всеки да поеме по своя път.

Той ме гледаше дълго, безмълвно. В този момент разбрах – понякога любовта не е достатъчна, ако няма взаимност и уважение.

Скъпи читатели… Колко често жените в България се примиряваме с второстепенна роля? Не заслужаваме ли всички да бъдем нечий първи избор?