На масата на предателството: Когато мъжът ми избра майка си пред мен

— Пак ли ще ядеш навън? — гласът ми трепереше, докато гледах как Петър си слага якето. Беше вторник, а аз вече бях приготвила любимата му пилешка супа. Той не ме погледна в очите.

— Не, просто ще мина през майка ми. Обещах ѝ да ѝ помогна с нещо.

Лъжата беше толкова прозрачна, че ме заболя физически. Знаех, че не отива само да ѝ смени крушката или да ѝ оправи компютъра. Знаех, че ще седне на нейната маса, ще яде от нейната мусака, ще се смее на нейните истории. А аз? Аз ще остана сама с две чинии на масата и с усещането, че съм излишна.

Петър и майка му винаги са били близки. Но откакто се оженихме, сякаш връзката им стана още по-силна. В началото го намирах за мило — кой не би искал мъж, който уважава майка си? Но с времето започнах да усещам как между нас се прокрадва невидима стена. Всяка вечер, когато се прибираше късно и казваше, че е ял „нещо набързо“, усещах миризмата на печено пиле и домашен хляб по дрехите му.

— Защо не ми каза, че ще ядеш при майка си? — попитах го една вечер, когато вече не издържах.

— Не исках да те обидя — отвърна той тихо. — Знам, че се стараеш…

— Но не съм като нея, нали? — прекъснах го аз, гласът ми се пречупи.

Той замълча. Това мълчание беше по-лошо от всяка лъжа.

Започнах да се съмнявам във всичко — в себе си като съпруга, в уменията си в кухнята, в любовта ни. Всяка вечер се чудех какво още мога да направя, за да го задържа у дома. Готвех нови рецепти, гледах клипове в YouTube за традиционни български ястия, дори се обадих на свекърва ми за съвети. Тя винаги беше учтива:

— Ох, мила, Петър е капризен. Не се притеснявай, той просто обича домашното.

Но аз знаех истината — той обичаше нейното домашно.

Една вечер реших да го проследя. Чувствах се жалка и отчаяна, но трябваше да знам. Видях как влиза в панелката на майка си с торба от магазина. През прозореца на кухнята светеше топла светлина. Сянката на Петър се движеше до тази на майка му. Смееха се. Сърцето ми се сви.

Когато се прибра, го чаках в тъмното.

— Как беше при майка ти? — попитах спокойно.

Той замръзна.

— Добре…

— Какво ти даде за вечеря?

Той ме погледна виновно.

— Мусака…

— А аз? Аз какво съм за теб? Резервен готвач ли?

Тогава избухнах. Всичко излезе наяве — болката, ревността, чувството за малоценност. Той ме гледаше безпомощно.

— Не разбираш ли? — извиках през сълзи. — Чувствам се невидима! Все едно никога няма да бъда достатъчно добра!

Той седна до мен и за първи път от години видях сълзи в очите му.

— Не става дума за теб… Просто… тя е всичко, което ми е останало от баща ми. Когато съм при нея, се чувствам дете отново. Не искам да те наранявам…

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах, че може би борбата ми не е с нея, а със спомените му. Но това не направи болката по-малка.

В следващите дни вкъщи цареше ледена тишина. Майка ми ме посети и веднага усети напрежението.

— Мариела — каза тя строго — ако искаш да спасиш брака си, трябва да говориш с него като възрастен човек, не като обидено дете.

Събрах смелост и една вечер седнахме двамата на масата. Без храна, само с чаша чай между нас.

— Петре — започнах тихо — страх ме е да не те загубя. Чувствам се като трета в собствения си дом.

Той хвана ръката ми.

— Никога няма да те оставя. Но трябва да разбереш — майка ми е част от мен. Не мога да я изключа от живота си… Но ти си моето настояще.

Заплаках от облекчение и болка едновременно. Решихме да опитаме нещо ново — всяка неделя да вечеряме тримата заедно. Първата неделя беше неловко; свекърва ми донесе мусака, аз направих баница. Петър опита и от двете и каза:

— И двете са страхотни. Но най-важното е, че сме заедно.

Все още има дни, в които усещам ревността като горчив вкус в устата си. Но вече знам — любовта не е състезание по готвене. Понякога трябва да споделиш масата… за да не изгубиш човека до себе си.

Чудя се: Колко от вас са били на моето място? Кога разбирате дали борбата си струва или просто трябва да пуснете миналото?