Непрогледната тишина на любовта: Историята на неизказаните очаквания
— Пак ли ще стоиш до късно на работа? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах как Димитър си обува обувките в коридора.
Той не ме погледна. Само въздъхна тежко и каза:
— Трябва да се свърши. Ти знаеш.
Затворих вратата след него и останах сама в тишината на нашия двустаен апартамент в Люлин. Децата — Мария и Сашко — вече бяха на училище. В кухнята миришеше на вчерашна леща, а по масата бяха разпилени домашните им. Погледнах през прозореца към сивия блок отсреща и се запитах кога точно започнах да се чувствам като призрак в собствения си живот.
Когато се омъжих за Димитър, бях на двайсет и две. Той беше сериозен, работлив, умен — всичко, което майка ми наричаше „стабилен мъж“. В началото вярвах, че мълчанието му е знак за дълбочина, че любовта му е скрита под повърхността. Но с годините разбрах, че това е просто… празнота.
— Мамо, къде са ми чорапите? — извика Мария от стаята си.
— В шкафа ти са! — отвърнах автоматично и се запътих да й помогна. Докато ровех из чекмеджетата й, си спомних как като малка майка ми винаги казваше: „Жената трябва да държи къщата подредена и децата нахранени. Мъжът носи парите.“
Димитър вярваше в същото. Никога не ми помагаше с домакинството. Ако някога го помолех да измие чиниите или да изглади ризите си, ме гледаше така, сякаш съм го обидила. Веднъж, когато бях болна с температура, той просто каза:
— Ще мине. Аз ще си направя сандвич.
Тогава плаках цяла нощ. Не от болката, а от самотата.
С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми се оплакваха от мъжете си — че не ги разбират, че не ги слушат. Аз не се оплаквах. Какво щях да кажа? Че мъжът ми е като стена? Че не помня кога за последно ме е прегърнал просто така?
Една вечер, докато сгъвах прането пред телевизора, Мария дойде при мен и ме попита:
— Мамо, ти щастлива ли си?
Погледнах я — толкова млада, толкова чиста. Не знаех какво да й кажа. Усмихнах се и я прегърнах.
— Разбира се, мило.
Но вътре в мен нещо се счупи.
Започнах да пиша дневник. В него излях всичко — болката от това, че съм невидима за Димитър; гнева от това, че никой не ме пита как съм; страха, че децата ми ще пораснат и ще повторят нашите грешки.
Една сутрин, докато приготвях закуска, Димитър седна на масата и каза:
— Защо винаги си намръщена? Какво не ти харесва?
Погледнах го право в очите:
— Не съм намръщена. Просто съм уморена.
— От какво? Аз работя по цял ден!
— А аз? Аз не работя ли? Кой чисти, готви, гледа децата? Кога за последно попита как съм?
Той млъкна. За първи път видях несигурност в очите му.
— Така е било винаги — промълви тихо.
— А трябва ли да бъде така? — попитах аз.
Той стана и излезе от кухнята. Остави ме сама с въпросите си.
Вечерта седях на балкона с чаша чай и гледах светлините на София. Чувах смеха на децата от стаята им. Мислех за всички жени като мен — майки, съпруги, домакини — които носят целия свят на раменете си и пак се чувстват сами.
На следващия ден реших да говоря с майка ми. Отидох при нея в малкия й апартамент в Надежда.
— Мамо — започнах плахо — ти някога чувстваше ли се сама с татко?
Тя ме погледна дълго и тежко въздъхна:
— Много пъти. Но така беше прието. Не се говореше за това.
— А щастлива ли беше?
Тя замълча. После каза:
— Научих се да бъда доволна от малкото.
Прибрах се у дома с усещането, че нося товара на поколения жени преди мен.
Седмица по-късно Димитър дойде при мен вечерта и каза:
— Може би трябва да поговорим… Не знам как да го направя, но… виждам, че нещо не е наред.
Погледнах го — този мъж, когото някога обичах до полуда, а сега едва познавах.
— Искам само да ме виждаш — прошепнах. — Да ме чуваш понякога.
Той кимна неловко. Не знаеше какво да каже. Но за първи път поне опита.
Не знам дали ще успеем да променим нещо. Не знам дали ще намерим път един към друг или ще останем затворници на старите навици и неизказаните думи.
Но знам едно: заслужавам повече от тишината между нас.
Понякога се питам: колко още жени живеят така? Колко още ще мълчим в името на „стабилността“? А кога ще поискаме просто да бъдем чути?