„Невърнатият роман: Урок по заемане“
Семейните събирания винаги са били смесица от радост и неловкост за мен. Радостта идва от срещата с познати лица, споделянето на истории и наслаждаването на вкусна храна. Неловкостта обаче произтича от присъствието на роднини, които едва познавам. Един такъв роднина е Александър, синът на братовчеда на баща ми. Виждаме се само по време на Коледа или Великден, разменяйки учтиви усмивки и кратки разговори.
Тази Коледа, докато ароматът на пуйка изпълваше въздуха и смехът отекваше из къщата, се озовах в разговор с Александър. Седяхме на дивана, далеч от шумната кухня. Разговорът ни започна с обичайните любезности, но скоро се прехвърли към общата ни любов към книгите. Споменах любимия си роман, красиво издание на „Великият Гетсби“, което съм чел безброй пъти. Очите на Александър светнаха от интерес.
„Уау, винаги съм искал да го прочета,“ каза той с искрен ентусиазъм в гласа си. „Мислиш ли, че мога да го заема някой път?“
Поколебах се. Книгата беше ценна за мен не само заради съдържанието си, но и заради спомените, които носеше. Беше подарък от покойния ми дядо и заемането й се чувстваше като раздяла с част от него. Но Александър изглеждаше искрен и не исках да изглеждам груб или егоистичен.
„Разбира се,“ отговорих неохотно. „Мога да я донеса по време на Великден.“
Великден дойде бързо и вярна на думата си, донесох книгата. Александър беше възхитен и обеща да я върне скоро. С настъпването на новата година започнах да мисля за книгата все по-често. Седмиците се превърнаха в месеци и нямаше никаква вест от Александър.
Реших да се свържа с него. Един прост текст изглеждаше подходящ: „Здравей, Александър, надявам се да си добре! Просто проверявам как ти харесва ‘Великият Гетсби’.“
Минаха дни без отговор. Опитах се да му се обадя, но телефонът му беше изключен. Разочарованието ми нарасна с настъпването на пролетта и все още нямаше следа от книгата ми. Започнах да се чудя дали някога ще я видя отново.
На семейно барбекю през юли най-накрая видях Александър отново. Той ме поздрави топло, сякаш нищо не беше наред. Събрах смелост да попитам за книгата.
„О, вярно! Книгата,“ каза той с леко засрамена усмивка. „Започнах я, но се заех с работа. Ще ти я върна скоро.“
Думите му бяха успокояващи в момента, но с настъпването на есента търпението ми се изчерпа. Стана ясно, че връщането на любимия ми роман не е приоритет за Александър.
До следващата Коледа бях загубил надежда. Книгата беше изчезнала и с нея малка част от връзката ми с дядо ми. Това беше труден урок по заемане — понякога нещата не се връщат.
Докато седях на масата за вечеря, заобиколен от семейството си още веднъж, осъзнах, че макар материалните притежания да могат да бъдат загубени, спомените, които те носят, остават в нас. Въпреки разочарованието реших да ценя тези спомени и да бъда по-внимателен с моите съкровища в бъдеще.