Отново да срещна Мария: В търсене на изгубената любов от детството – възможно ли е да върнеш миналото?

– Не може да бъде… – прошепнах, докато влакът изсвири пронизително и хората се разминаваха около мен като сенки. Стоях на перона на Централна гара в София, с куфар в ръка и сърце, което биеше лудо. Пред мен, на няколко метра, стоеше Мария – момичето, което обичах като луд в гимназията, а после изгубих безвъзвратно.

Тя не ме видя веднага. Беше се навела над малко момче, вероятно синът ѝ, и му връзваше връзките на обувките. Косата ѝ беше по-къса, но същата кестенява, а усмивката ѝ – все така топла. В този момент времето спря. Всички години, през които се опитвах да я забравя, се сринаха като къща от карти.

– Мамо, ще изпуснем автобуса! – извика момчето.
– Спокойно, Алекс, няма да тръгне без нас – отвърна тя и се изправи.

Тогава ме видя. Очите ѝ се разшириха от изненада. За миг и двамата замръзнахме. После тя се усмихна плахо.

– Здравей, Иво…

Гласът ѝ беше същият – мек и леко дрезгав. Не знаех какво да кажа. Толкова години бях мечтал за този момент, а сега думите ми убягваха.

– Здравей… Мария…

Момчето я дръпна за ръката.
– Мамо, кой е този чичко?
– Стар приятел – отвърна тя и ме погледна с онзи поглед, който някога ме караше да забравям всичко останало.

Стояхме неловко. Хората ни заобикаляха, влаковете пристигаха и заминаваха, а аз усещах как миналото ме залива като вълна. Спомних си последната ни среща преди повече от петнайсет години – как се скарахме за глупости, как аз избрах да замина за Пловдив да уча архитектура, а тя остана в София. После животът ни завъртя в различни посоки.

– Как си? – попита тя тихо.
– Добре… Или поне така си мислех до преди пет минути.

Тя се засмя леко.
– И аз…

Момчето я дръпна отново.
– Мамо, хайде!

Тя ми подаде визитка.
– Ако имаш време… Обади се. Ще се радвам да поговорим.

Гледах как се отдалечава с детето си и усещах как нещо в мен се къса. Върнах се у дома объркан. Майка ми ме посрещна с обичайното мърморене:

– Пак си закъснял! Винаги си бил разсеян! Кога ще пораснеш най-после?

– Мамо, моля те…

– Какво моля те? Тридесет и пет години си вече! Всички твои приятели имат семейства, деца… А ти? Само работа и нищо друго!

Не ѝ отговорих. Влязох в стаята си и затворих вратата. Взех визитката на Мария и я гледах дълго. Спомних си как някога мечтаехме заедно – да пътуваме, да имаме дом с градина, куче… А сега? Аз живея при майка си след развода, тя има дете и сигурно нов живот.

На следващия ден ѝ писах. Срещнахме се в малко кафене до НДК. Тя беше по-спокойна от мен.

– Радвам се, че ми писа – каза тя.
– И аз… Не знам защо го направих. Може би защото… още мисля за онова време.

Тя въздъхна.
– Иво… Животът ни раздели. Аз се омъжих млада, после мъжът ми замина за чужбина и… така останах сама с Алекс.
– Съжалявам…
– Не съжалявай. Имам прекрасен син. А ти?
– Разведох се преди две години. Не успяхме да се разберем…

Замълчахме. Навън валеше дъжд. Хората бързаха под чадърите си, а аз усещах как между нас има нещо недоизказано.

– Понякога си мисля… дали можеше да е различно – прошепнах аз.
– И аз си го мисля понякога – призна тя. – Но тогава бяхме деца. Не знаехме какво искаме.

В този момент телефонът ѝ звънна. Алекс беше болен и трябваше да тръгва. Разделихме се с обещание да се чуем пак.

Вкъщи майка ми ме чакаше с нова тирада:
– Пак ли ще излизаш? С кого беше? Да не би пак да си намерил някоя?
– Мамо! Остави ме!

Избухнах. За първи път ѝ казах всичко – че съм самотен, че ми липсва нещо истинско, че не знам какво да правя със себе си.

Тя замълча за миг и после тихо каза:
– Иво… Аз само искам да си щастлив. Но не можеш да живееш в миналото.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Прекарах нощта без сън. На сутринта реших да потърся Мария отново. Отидох пред блока ѝ с надеждата да я видя. Алекс играеше на двора с други деца.

– Здравей! – извика той и ми махна с ръка.
Мария слезе след малко.
– Не очаквах да дойдеш…
– Трябваше да те видя пак. Искам да знам дали имаме шанс…
Тя ме погледна дълго.
– Иво… Не знам. Имам син, работа, грижи… Не мога просто така да започна отначало.
– Но ако опитаме? Ако поне поговорим?
Тя въздъхна дълбоко.
– Добре. Но трябва време…

Седнахме на пейката пред блока и говорихме с часове – за миналото, за болките си, за мечтите си. За първи път от години почувствах надежда.

Сега седя сам в стаята си и пиша тези редове. Не знам какво ще стане утре. Но поне опитах да поправя миналото си. Може би не можем да върнем времето назад, но можем ли поне да простим на себе си? А вие бихте ли опитали отново със стара любов?