Овесената каша на татко – история за гордост, любов и разочарование

– Тате, пак ли ядеш овесена каша? – гласът на Стефан прозвуча с лека нотка на досада, докато сядаше на масата с чиния, от която се носеше ароматът на сочен телешки стек.

Погледнах го и се усмихнах криво. – Да, синко. Харесва ми – излъгах. Истината беше, че пенсията ми не стигаше за друго. След като платех сметките и отделех за неговите уроци по английски и фитнеса му, за мен оставаше само евтината овесена каша. Но не можех да му кажа това. Не исках да се чувства виновен.

Стефан беше всичко за мен. След като майка му почина преди пет години, останахме сами в малкия ни апартамент в Люлин. Тогава си обещах, че ще направя всичко възможно той да има по-добър живот от моя. Работих като шофьор на автобус трийсет години, а сега пенсията ми беше едва 670 лева. Но не се оплаквах – поне не пред него.

– Утре ще имам изпит по математика – каза той между две хапки. – Може ли да ми дадеш пари за нов калкулатор? Старият вече не работи.

– Разбира се – отвърнах веднага, макар че знаех, че това означава още една седмица на овесена каша и чай без захар.

Вечерта, когато Стефан излезе с приятели, седнах до прозореца и гледах светлините на града. Спомних си времето, когато бях млад и мечтаех за големи неща – да пътувам, да имам собствена къща на село, да отглеждам домати и да се радвам на спокойствие. Сега единственото ми удоволствие беше да гледам как синът ми расте и се развива.

Но понякога се питах: дали той разбира колко много жертви правя за него? Или просто ги приема за даденост?

На следващия ден отидох до пазара рано сутринта. Продавачката ме познаваше и винаги ми оставяше малко по-евтини ябълки. – За Стефанчо ли са? – попита тя с усмивка.

– Да, за него – отвърнах и благодарих.

Вечерта Стефан се прибра късно. Беше уморен и раздразнен.

– Тате, защо пак си купил най-евтините ябълки? Всички в училище носят хубави плодове, а аз пак съм с тези меки ябълки! – извика той.

Почувствах как нещо в мен се пречупва. Думите му ме удариха по-силно от всеки шамар. Не казах нищо. Просто се обърнах и започнах да мия чиниите.

На следващата сутрин намерих бележка на масата: „Излязох рано, ще се върна късно.“

Денят ми мина в тишина. Опитах се да чета вестник, но мислите ми все се връщаха към думите на Стефан. Дали съм го разглезил? Дали съм сбъркал някъде?

Когато вечерта той се прибра, беше мрачен и затворен.

– Как мина денят ти? – попитах тихо.

– Нормално – отвърна той без да ме погледне.

– Стефане… Знаеш ли колко много значиш за мен? Всичко, което правя…

Той ме прекъсна:

– Знам, тате. Но понякога ми се иска да не се чувстваш толкова виновен или жертвен. Искам просто да сме като другите семейства.

Замълчах. Какво значи „като другите семейства“? Като онези родители с коли и големи апартаменти? Аз нямах такива възможности.

Седмица по-късно получих писмо от банката – закъснявах с плащането на кредита за апартамента. Сърцето ми се сви. Не можех да позволя да загубим дома си.

Тази вечер седнахме двамата на масата. Аз с овесената си каша, той със стек от магазина.

– Стефане, трябва да поговорим сериозно – започнах бавно. – Не мога повече така. Пенсията ми не стига за всичко. Може би трябва да започнеш работа през уикендите…

Той ме погледна изненадано:

– Но аз уча много…

– Знам, но животът не е лесен. Искам да те науча на нещо важно – понякога трябва да дадеш нещо от себе си, за да оцелееш.

Той замълча дълго. После каза тихо:

– Добре, ще опитам.

В следващите месеци Стефан започна работа в кварталната пекарна през уикендите. Виждах как му е трудно – беше уморен, понякога раздразнен, но постепенно започна да цени парите и усилията ми повече.

Една вечер донесе вкъщи две парчета баница:

– За теб, тате. Днес аз черпя.

Погледнах го със сълзи в очите. За първи път от години ядох нещо различно от овесена каша.

Но въпреки всичко в мен остана една болка – защо трябваше да стигнем дотук? Защо в България един баща трябва да избира между собственото си достойнство и бъдещето на детето си?

Понякога вечер се питам: струваше ли си всичко това? Или просто съм поредният човек, който е изгубил себе си в името на семейството?

Кажете ми вие: колко струва една бащина жертва? И има ли граница между любовта и самоунищожението?