Първата ми заплата – писмо от миналото, което промени всичко

– Мамо, вземи ги. Това е първата ми заплата. – Гласът ми трепереше, докато протягах към нея смачканата банкнота от 20 лева. Беше 1959 година, а аз – седемнайсетгодишният Петър от Пловдив – се чувствах пораснал за първи път. Майка ми, Мария, ме погледна с онзи нежен, но уморен поглед, който познавах от дете. Усмихна се едва-едва, прегърна ме и каза: – Гордея се с теб, сине.

Тогава не знаех, че този момент ще ме преследва цял живот. Не знаех и че след повече от шест десетилетия ще открия истината за този жест – и тя ще ме нарани повече, отколкото можех да си представя.

Животът ни не беше лесен. Баща ми почина рано – бях на десет. Майка ми работеше в текстилната фабрика „Марица“, а аз помагах с каквото мога. Понякога носех въглища на съседите или продавах вестници по Главната. Когато ме взеха като чирак в една работилница за мебели, се почувствах истински мъж. Първата заплата беше малка, но за мен означаваше всичко.

Вечерта, когато ѝ я дадох, тя я прибра в чекмеджето на скрина и повече не говорихме за това. Аз си мислех, че ще я използва за храна или сметки. Но годините минаваха, а темата никога не излизаше наяве.

Станах дърводелец, ожених се за Катя и имахме две деца – Мария и Георги. Майка ми остаря бързо. След промените през 90-те животът стана още по-труден. Катя загуби работата си в завода, а аз едва свързвах двата края. Майка ми почина през 2003-та. Отиде си тихо, без много думи.

Шестдесет и две години след онзи ден с първата ми заплата, дъщеря ми Мария реши да ремонтира стария ни апартамент в Кючук Париж. Докато разчистваше скрина на баба си, намери една пожълтяла пликче с надпис: „Петър – първата му заплата“. Вътре – същата смачкана банкнота от 20 лева и едно писмо.

Мария ми го донесе със сълзи в очите:
– Тате, виж какво намерих…

Ръцете ми трепереха, докато разпечатвах плика. Почеркът беше на майка ми:

„Скъпи Петре,

Тази заплата никога няма да похарча. Тя е символ на твоята доброта и обич към мен. Пазя я за деня, когато ще имаш нужда да си спомниш колко си силен и колко много значиш за мен.

Обичам те! Мама“

Сълзите ми капеха върху хартията. Толкова години бях живял с мисълта, че не съм направил достатъчно за нея. Че съм я оставил сама да се бори със света. А тя… тя е пазила този малък жест като най-голямото съкровище.

Но тогава Мария забеляза нещо странно – под плика имаше още един лист, сгънат няколко пъти. Разгънах го и прочетох:

„Мария,

Ако някога намериш това писмо, знай, че баща ти не е знаел всичко за мен. Понякога майките пазят тайни, за да предпазят децата си от болката. Но ти заслужаваш да знаеш истината.

Петър не е единственото ми дете.“

Светът ми се срина. Какво означаваше това? Коя беше тази Мария? Дъщеря ми? Или някоя друга?

Дни наред не можех да спя. Въртях се в леглото и се чудех – възможно ли е майка ми да е имала друго дете? Защо никога не каза нищо? Защо пази тази тайна толкова години?

Реших да потърся отговори. Започнах да разпитвам старите съседи от блока. Баба Станка от третия етаж си спомни:
– Ох, Петре… майка ти беше добра жена, ама много страдаше след смъртта на баща ти. Имаше един период… идваше често една жена с малко момиченце…

Сърцето ми се сви. Можеше ли това момиченце да е моя сестра? Или… дете на баща ми от друг брак?

Дни наред рових из старите документи на майка ми – бележки, снимки, писма. Намерих снимка на непознато момиче с надпис: „На моята Мария – с обич от мама“. Почеркът беше на майка ми.

Седнах на кухненската маса и се разплаках като дете. Толкова години съм живял в лъжа или поне в незнание. Толкова години съм мислил, че съм единственото ѝ дете… А тя е носила тази болка сама.

Разказах всичко на Катя и децата си. Мария ме прегърна:
– Тате, каквото и да е станало – ти си нашият баща и винаги ще бъдеш.

Но аз не можех да намеря покой. Трябваше да разбера коя е тази Мария и дали още е жива.

Минаха месеци в търсене – писах писма до стари приятели на майка ми, търсих по архиви и регистри. Един ден получих писмо от жена на име Мария Иванова от София:

„Господин Петров,

Мисля, че аз съм човекът, когото търсите. Майка ви Мария беше моя биологична майка. Осиновиха ме през 1960 година…“

Светът ми се преобърна за втори път. Свързахме се по телефона – гласът ѝ беше топъл и мил. Разказа ми как цял живот е търсила корените си, но никога не е имала смелост да потърси майка ни.

Срещнахме се в малко кафене до Централна гара в София. Гледах я – приличаше на мен и на майка ни едновременно. Прегърнах я и усетих как една част от мен се връща у дома.

Сега често си мисля за онази първа заплата – за малките жестове, които остават завинаги; за тайните, които променят живота ни; за прошката и обичта.

Понякога се питам: Колко още тайни крият нашите родители? И дали някога ще сме готови да ги приемем? Какво бихте направили вие на мое място?