Писмо до любовницата на моя съпруг — пет години по-късно

„Ти си само лош спомен. Дори сега, след всичко, не мога да се обърна към теб по име. Ти си жената, която се опита да ми отнеме съпруга и бащата на децата ми. Да, той беше глупак, че се влюби в теб, но тук не става дума за него – става дума за ТЕБ.“

Пет години минаха от онази нощ, когато телефонът му иззвъня в два след полунощ. Станах от леглото, босите ми крака потънаха в студения паркет. Видях как той се изправи рязко, грабна телефона и излезе в коридора. Сърцето ми туптеше в гърлото. „Кой ти звъни по това време, Иване?“ – попитах го тихо, но той само ме погледна с онзи празен поглед, който познавах от месеци.

Следващите дни бяха като кошмар. Започнах да подозирам, че нещо не е наред. Приятелките ми казваха: „Не си въобразявай, Мариела, сигурно е стресиран от работа.“ Но аз знаех. Знаех го по начина, по който избягваше погледа ми, по начина, по който вече не ме прегръщаше сутрин.

Една вечер, докато прибирах дрехите от сушилника, телефонът му пак иззвъня. Този път не беше толкова внимателен – оставил го беше на масата в кухнята. Видях името ти – „Силвия“. Не бях те виждала никога, но вече те мразех. Отворих съобщението: „Липсваш ми. Кога ще се видим пак?“

Светът ми се срина. Седнах на пода и заплаках без глас. Децата спяха в стаята си, а аз се чувствах предадена и сама. Когато Иван се прибра, го чаках на масата. „Кой е Силвия?“ – попитах го. Той замълча дълго, после само каза: „Не исках да те нараня.“

Последваха седмици на крясъци, мълчание и безсънни нощи. Майка ми настояваше да го напусна: „Мариела, не заслужаваш това! Помисли за децата!“ Но аз не можех да взема решение. Обичах го. Или поне така си мислех.

Ти се появи в живота ни като буря – неочаквана и разрушителна. Не знам какво си му дала – може би внимание, може би страстта, която между нас беше угаснала от години. Но ти не мисли за мен, когато му пишеше посред нощ? Не мисли за децата ми? За това как ще им обясня защо татко вече не живее с нас?

Пет години по-късно още усещам болката. Всяка сутрин закусвам сама на масата, където някога седяхме четиримата. Децата вече са пораснали – Виктория е на 12, а Мартин на 9. Питат ме понякога: „Мамо, защо татко не идва всяка вечер?“ Аз само ги прегръщам и казвам: „Той ви обича.“ Но вътре в мен бушува буря.

Срещнах те веднъж случайно в магазина. Беше с него – държахте се за ръце като тийнейджъри. Погледна ме за миг и после бързо извърна глава. Не знам дали беше срам или страх. Може би и двете.

Понякога си представям какво бих ти казала, ако имах смелостта да те заговоря:
– Защо? Защо избра мъж с две деца? Не ти ли стигаше някой свободен? Знаеш ли какво е да гледаш децата си как плачат всяка вечер?

Но никога не го направих. Вместо това започнах да пиша това писмо – писмо до теб, което никога няма да изпратя.

В началото те мразех с цялото си сърце. Всяка вечер си представях как ти причинявам болката, която ти причини на мен. После разбрах – омразата ме разяжда отвътре. Тя не те докосва теб, тя унищожава мен.

Започнах да ходя на работа отново – върнах се в училището като учителка по литература. Там намерих утеха сред учениците и книгите. Колежките ми ме подкрепяха – някои бяха минали през същото. Говорихме си за предателството като за болест – заразяваща и коварна.

Иван идваше да вижда децата през уикендите. Понякога ги взимаше при вас – знам, че ги обичаш по свой начин. Виктория веднъж ми каза: „Мамо, Силвия е мила.“ Това ме прониза като нож, но се усмихнах и казах: „Радвам се.“

Сега вече не те мразя. Остана само тъга и едно празно място в сърцето ми. Научих се да живея сама – научих се да прощавам.

Пиша ти това писмо не за да те обвинявам или да търся отмъщение. Пиша ти, защото искам да знаеш какво остави след себе си – разбито семейство, две объркани деца и една жена, която трябваше да се научи отново да живее.

Може би някой ден ще разбереш какво е да бъдеш на моето място.

А може би вече знаеш.

Понякога се питам: Ако можеше да върнеш времето назад – щеше ли пак да направиш същия избор? А аз… щях ли да простя?

Какво бихте направили вие? Може ли една жена наистина да прости подобно предателство?