Подаръци само за рождения ден: Историята на една дъщеря и нейната майка

— Не искам да слушам повече оправданията ти, мамо! — гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше гняв, който не можех да спра. Стояхме една срещу друга в малката кухня на панелката в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше по прозорците като сърдити пръсти.

Майка ми, Мария, седеше на ръба на стола, стиснала чашата си с чай толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Очите ѝ бяха уморени, а по лицето ѝ се четеше нещо между вина и раздразнение.

— Не е толкова просто, Яна — каза тя тихо. — Ти не разбираш колко трудно ми беше…

— Не разбирам? — прекъснах я аз. — Какво точно не разбирам? Че никога не си била до мен? Че баба и дядо ме водеха на училище, че детегледачката ме приспиваше, а ти… ти винаги беше някъде другаде. На работа, с приятели, на почивка… Само не и с мен.

Тя въздъхна тежко и погледна встрани. В този момент си спомних първите си години — как баба ми, Стефка, ме държеше за ръка в парка „Западен парк“, как дядо ми ме учеше да карам колело между блоковете. Майка ми се появяваше вечер, понякога късно, понякога изобщо не се прибираше. Когато бях на пет, вкъщи дойде детегледачката Лиляна — строга жена с топли очи, която ми четеше приказки и ме учеше да връзвам обувките си.

— Знаеш ли какво? — казах аз, като се опитвах да не заплача. — От мен ще получаваш само подарък за рождения си ден. Това е всичко, което можеш да очакваш. Не искам да се преструвам повече.

Майка ми се сепна. За миг видях болка в очите ѝ, но после тя отново сложи маската на безразличие.

— Както искаш — отвърна тя. — Може би така е по-добре.

В този момент осъзнах колко много съм чакала този разговор. Колко много съм искала тя да се извини, да ме прегърне, да каже „Обичам те“. Но думите така и не идваха.

Върнах се назад във времето. Когато бях на седем и имах температура, баба ми цяла нощ стоя до леглото ми. Майка ми се прибра сутринта и дори не попита как съм. Когато завърших основното училище с отличие, дядо ми плака от радост, а майка ми изпрати съобщение: „Браво!“. На абитуриентския бал тя дойде само за снимките и си тръгна първа.

Винаги съм се чудила защо не може да бъде като майките на приятелките ми — като леля Галя на Деси, която ѝ готвеше любимите кюфтета; или като майката на Ива, която ѝ плетеше шалове всяка зима. Аз имах само празни стаи и тишина.

След развода с баща ми — когото почти не познавам — майка ми сякаш напълно се затвори в себе си. Работеше по две смени в супермаркета „Фантастико“, после започна да продава козметика по домовете. Винаги казваше: „Трябва да оцелеем“. Но никога не попита как оцелявам аз.

Когато станах на осемнайсет и заминах да уча във Велико Търново, тя не дойде да ме изпрати. Баба ми опакова багажа ми, дядо ми брои последните си спестявания за влака. Майка ми изпрати съобщение: „Успех!“. Толкова.

Години наред носех тази празнота в себе си. Опитвах се да я запълня с приятели, с книги, с работа. Но всяка година на рождения си ден чаках едно обаждане от нея — обаждане, в което да чуя нещо повече от „Честит рожден ден“. Никога не го получих.

Сега стояхме една срещу друга и усещах как думите ми я нараняват. Но вече нямах сили да бъда разбираща и търпелива.

— Яна… — започна тя плахо. — Може би не съм била най-добрата майка… Просто… не знаех как…

— Не знаеше? — прекъснах я отново. — А баба знаеше ли? А дядо? Те не са имали избор! Ти избра да ме оставиш!

Тя замълча. В този момент телефонът ѝ иззвъня. Погледна го и без да каже нищо повече, стана и излезе от кухнята. Останах сама сред миризмата на чай и стари спомени.

След няколко минути чух как входната врата се затваря. Седнах до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Спомних си всички онези години на чакане — за една прегръдка, за една дума на обич.

Може би никога няма да я получа.

Сега съм на двадесет и шест. Живея сама в малък апартамент в Младост. Работя като учителка по литература и всеки ден гледам децата в очите им — търся онази топлина, която така и не получих у дома.

Понякога майка ми звъни за рождения си ден. Питам я какво иска като подарък. Тя винаги казва: „Нищо особено“. Избирам нещо символично — шалче или книга — и го оставям пред вратата ѝ.

Баба ми почина преди две години. Дядо ми е болен и живее при мен. Понякога вечер му чета стихове или му разказвам за учениците си. Той ме гледа с онзи поглед, пълен с обич и гордост.

Майка ми остава сянка в живота ми. Понякога се чудя дали някога ще намерим път една към друга. Дали ще успея да ѝ простя? Или ще останем завинаги чужди?

Питам се: Колко струва една майчина прегръдка? И може ли един подарък за рождения ден да замени всички пропуснати години?