Последният ми залог на любовта: Когато сърцето не пита за възраст

– Мамо, ти сериозно ли? На седемдесет и пет години ще се омъжваш? – гласът на дъщеря ми Елена трепереше от гняв и недоумение. Стоях пред нея в малката кухня на панелката ни в Люлин, стиснала ръцете си, сякаш така можех да задържа разпадащия се свят около мен.

– Да, Ели. Обичам го. – Гласът ми прозвуча по-тихо, отколкото исках. – И заслужавам щастие, нали?

Тя се обърна рязко, сякаш думите ми я бяха ударили. – А ние? А татко? Как можа да забравиш всичко?

В този момент разбрах, че изборът ми няма да мине без последствия. Но не можех да се откажа. След като загубих съпруга си преди десет години, животът ми се превърна в сянка – дни, изпълнени с тишина, телевизорът като единствен приятел и редките посещения на децата, които винаги бързаха.

Срещнах Георги случайно в парка. Беше вдовец, с топли очи и ръце, които трепереха леко от възрастта. Започнахме да се разхождаме заедно, после да пием кафе в кварталната сладкарница. За първи път от години се чувствах жива. Смяхме се на глупави шеги, споделяхме спомени за младостта си – за първите танци в читалището, за опашките пред магазина за хляб през 90-те.

– Мамо, хората ще говорят – каза синът ми Петър по телефона. – Ще кажат, че си луда. Че не уважаваш паметта на татко.

– Петре, хората винаги говорят. Аз живея за себе си, не за тях.

Но думите му ме боляха. Всяка вечер лежах будна, гледах тавана и се чудех дали не съм егоистка. Дали не предавам семейството си в името на една последна любов.

Георги беше различен от покойния ми съпруг Иван – по-нежен, по-отворен към света. Той ме насърчаваше да излизам повече, да ходя на театър, да се срещам с приятелки. С него се чувствах млада отново.

– Мамо, ти не разбираш – Елена дойде една вечер с внучката ми Мария. – Мария е объркана. Пита ме защо баба й има „гадже“. Срам ме е пред съседите.

Погледнах внучката си – тя беше на петнайсет, с очи като моите. Усмихнах й се плахо.

– Мария, любовта не пита за възрастта. Когато пораснеш, ще разбереш.

Тя само сви рамене и излезе от стаята.

Сватбата беше скромна – само аз и Георги в гражданското в Красно село. Децата ми не дойдоха. След това седнахме в малко кафене и ядохме торта „Гараш“. Георги държеше ръката ми през цялото време.

– Не съжаляваш ли? – попита ме той тихо.

– Не – отвърнах твърдо. – За първи път от години не съжалявам за нищо.

Но когато се прибрах вкъщи и видях празните снимки по стените – семейни портрети, усмивки от миналото – сърцето ми се сви. Телефонът мълчеше. Никой не ме потърси цяла седмица.

Скоро започнаха слуховете в блока. Съседката леля Сийка ме срещна на стълбите:

– Абе, Марийке, какво ти стана? На тия години – младоженка! Хората говорят…

Усмихнах се криво:

– Лельо Сийке, хората винаги ще говорят. Аз поне живея.

Но вътре в мен болката растеше. Елена спря да ми звъни. Петър изпрати само едно съобщение: „Не мога да приема това.“ Внуците ми избягваха срещите с мен.

Георги опитваше да ме развесели:

– Ще свикнат. Дай им време.

Но времето минаваше, а дистанцията между мен и децата ми ставаше все по-голяма. Празниците минаваха без тях – Коледа само с Георги и телевизора. Подаръците за внуците стояха неотворени в шкафа.

Една вечер седяхме с Георги на балкона и гледахме светлините на София.

– Мислиш ли, че сбъркахме? – прошепнах аз.

Той хвана ръката ми:

– Не знам. Но знам, че ако не бяхме опитали, щяхме да съжаляваме цял живот.

Понякога си мисля за младостта си – как винаги поставях семейството на първо място. Как готвех любимите им ястия, как шиех дрехи за децата от стари платове през трудните години. А сега… Сега те ме виждат като предателка.

Но когато Георги ме прегръща нощем и усещам топлината му до себе си, знам, че съм жива. Че още мога да обичам и да бъда обичана.

Понякога обаче самотата ме връхлита като буря. Питам се дали любовта си струва цената на семейството. Дали има прошка за една майка, която е избрала себе си?

А вие какво мислите? Може ли човек да бъде щастлив наистина, ако е изгубил децата си в името на любовта?