Пропаст между приятелство и независимост: Историята на една българска жена

— Не мога да повярвам, че го каза, Ева! — гласът ми трепереше, докато стисках чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя. — Как можа да ме наречеш зависима? Аз ли не ти помагах, когато ти беше зле? Аз ли не бях до теб, когато мъжът ти те напусна?

Ева седеше срещу мен в малкото ни кухненско помещение, лицето ѝ беше бледо и устните ѝ стиснати. Навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а вътре въздухът беше наситен с напрежение.

— Не казвам, че не си ми помагала — отвърна тя тихо. — Но ти не разбираш. Ако някой ден Юстин си тръгне, какво ще правиш? Как ще се оправиш сама? Нямаш работа, нямаш спестявания…

— Юстин няма да си тръгне! — прекъснах я рязко. — Ние се обичаме. Вярвам му. Това е смисълът на брака!

Ева въздъхна и погледна настрани. — И аз вярвах. Докато не останах сама с две деца и празен хладилник. Не искам да те обиждам, просто… страх ме е за теб.

Тези думи ме удариха по-силно от всяка обида. Винаги съм мислила, че приятелството означава подкрепа, а не съмнение. Още от ученическите години с Ева деляхме всичко — тайни, мечти, дори първите си разочарования от любовта. Сега обаче между нас зееше пропаст.

Вечерта Юстин се прибра уморен от работа. Седна до мен на дивана и ме прегърна през раменете.

— Какво има, Мариела? Пак ли нещо с Ева?

— Тя мисли, че съм зависима от теб — прошепнах. — Че ако остана сама, няма да мога да се справя.

Юстин се засмя горчиво. — Хората винаги говорят. Не ѝ обръщай внимание.

Но думите на Ева не ми даваха мира. През нощта лежах будна и гледах тавана. Спомних си как майка ми цял живот работеше на две места, за да ни издържа след развода с баща ми. Тогава си обещах, че никога няма да живея така — в страх дали ще има пари за хляб утре.

Но дали не бях избрала другата крайност? Дали не се бях превърнала в жена, която разчита изцяло на мъжа си?

На следващия ден реших да поговоря с Юстин сериозно.

— Мислиш ли… Мислиш ли, че трябва да започна работа?

Той ме погледна изненадано. — Защо? Не ти харесва да си у дома?

— Харесва ми… но понякога се чувствам… ненужна. Все едно животът ми е спрял. А и… може би Ева е права.

Юстин замълча за миг. — Ако искаш да работиш — работи. Но не го прави заради нея или заради някакъв страх.

Думите му бяха мили, но усещах как между нас се появява невидима стена. В следващите дни започнах да търся работа онлайн — нещо малко, почасово. Оказа се по-трудно от очакваното. На интервютата ме гледаха с недоверие: „А защо толкова години не сте работили?“, „Мъжът ви какво мисли?“.

Веднъж дори една жена от човешки ресурси ми каза:

— Вие сте като повечето българки — чакате някой друг да ви оправи живота.

Излязох от офиса със сълзи в очите. Бях ли наистина такава? Или просто системата ни кара жените да избираме между семейството и независимостта?

Ева ми звънна след седмица.

— Мариела… Съжалявам за онова, което казах. Просто… знаеш ли колко е страшно да се събудиш една сутрин и да осъзнаеш, че нямаш нищо свое?

Гласът ѝ беше уморен и тъжен.

— Знам — отвърнах тихо. — Може би трябваше по-рано да помисля за това.

— Не е късно — каза тя. — Ако искаш, ще ти помогна да си намериш нещо.

Срещнахме се в любимото ни кафене до пазара в Люлин. Говорихме дълго за работа, за страхове, за това как обществото ни гледа на жените като на „домакини“ или „кариеристки“, но никога като на личности със собствени мечти.

С времето започнах работа като помощник в една книжарница. Не беше много пари, но усещах как малко по малко връщам себе си. Юстин свикна с новия ритъм у дома — понякога вечерята беше по-късно, понякога дрехите не бяха изгладени навреме. Но вече имах теми за разговор различни от готвенето и чистенето.

Ева и аз отново станахме близки. Тя ми каза:

— Най-важното е да имаш избор. Не става дума само за пари, а за това да можеш да кажеш „не“ или „да“ без страх.

Понякога вечер стоя до прозореца и гледам светлините на София. Чудя се: ако не беше този скандал с Ева, щях ли някога да се замисля за себе си? Щях ли да имам смелостта да променя живота си?

А вие как мислите? Трябва ли жената да бъде независима дори когато е омъжена? Или доверието е достатъчно?