Размених дома си, за да помогна на децата – а сега съм сама

– Мамо, ти си сигурна, че искаш да го направиш? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона, но в него се усещаше и облекчение.

Стоях до прозореца на стария ни апартамент в „Люлин“, гледах как слънцето се спуска над панелните блокове, и се чудех дали наистина съм сигурна. Тридесет години тук – първите стъпки на децата, първите им болести, първите им любови. Всяка драскотина по паркета беше спомен. Но сега, когато съпругът ми почина, а децата отдавна имаха свои семейства, апартаментът беше прекалено голям и празен. А те – Елица и Стефан – имаха нужда от помощ. И двамата се бореха с ипотеки, кредити и вечната несигурност на живота в София.

– Да, сигурна съм – излъгах. – Ще ми е по-лесно в по-малко жилище. А и ще ви помогна.

Така започна всичко. Разменихме апартамента за два по-малки – единият дадох на Елица и мъжа ѝ, другият – на Стефан. Аз се преместих в гарсониера в „Надежда“. Всички бяха доволни. Децата ми благодариха, прегърнаха ме, обещаха да идват често.

Първите седмици бяха изпълнени с разопаковане, подреждане, нови съседи. Гарсониерата беше тясна, но светла. Купих си нова покривка за масата, сложих снимки на децата и внуците по рафтовете. Чаках ги да дойдат. Първо Елица обеща да мине след работа – но не можа, защото малкият ѝ се разболя. После Стефан каза, че ще ме вземе за разходка в парка – но имал спешен проект в офиса.

Минаха седмици. После месеци. Телефонът звънеше все по-рядко. Внуците растяха предимно на снимки във Viber. Понякога ги виждах през прозореца на телефона – „Здравей, бабо!“, после някой ги дръпваше и екранът угасваше.

Веднъж се осмелих да попитам Елица:
– Кога ще дойдете? Много ми липсвате.
– Мамо, знаеш колко сме заети… Сега с дистанционното обучение е кошмар! Ще дойдем скоро, обещавам!

Скоро така и не дойде.

Започнах да броя дните между обажданията. Съседката ми баба Мария ме канеше на кафе, но разговорите ѝ бяха пълни с оплаквания и клюки за блока. Аз исках само едно – да чуя гласовете на децата си, да видя внуците как тичат из стаята ми.

Една вечер не издържах и се разплаках пред снимката на съпруга ми:
– Защо го направих? Защо дадох всичко?

На следващия ден реших да отида при Елица без предупреждение. Купих кекс от магазина, сложих го в чанта и хванах метрото до „Младост“. Звъннах на вратата им с треперещи ръце.

– Мамо? – учуди се Елица. – Защо не каза, че ще идваш?
– Не исках да ви притеснявам… Донесох кекс.

Внуците бяха залепени за таблетите си. Зетят ми кимна отдалечено от кухнята.
– Мамо, сега е малко неудобно… Имаме гости довечера…

Седнах на ръба на дивана. Говорехме за времето, за цените в магазина. След половин час Елица започна да поглежда часовника си.
– Ще тръгвам – казах тихо.
– Ще се чуем скоро! – усмихна се тя извинително.

На връщане в метрото гледах отражението си в прозореца – една възрастна жена с торба кекс и празни ръце.

Стефан не беше по-различен. Когато му се обадих за рождения ден:
– Мамо, ще ти звънна след малко, шефът ме търси…

Този „малко“ продължи три дни.

Започнах да се питам дали не съм сгрешила. Дали не трябваше да запазя дома си? Дали не трябваше да мисля повече за себе си? Но как? Как една майка може да мисли първо за себе си?

Сега седя сама в малката си стая и слушам как съседите спорят през стената. Понякога си представям как децата ми идват неочаквано, как внуците тичат по коридора… Но това са само мечти.

Пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Колко още майки като мен са дали всичко за децата си и са останали сами? Колко още ще повярват на обещанията за „скоро“?

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад – щях ли пак да направя същото? Или щях най-сетне да избера себе си?