Размених големия апартамент за по-малък, за да помогна на децата си: Сега дори нямат време да ме посетят

– Мамо, ти си най-добрата! – каза ми Даниела, докато държеше ръката ми в онази пролетна вечер, когато взехме решението. – Само ти можеш да ни помогнеш.

Седяхме в голямата кухня на стария ни апартамент в Люлин. Беше светло, просторно, с изглед към детската площадка, където някога играеха моите деца. Тогава още вярвах, че всичко, което правя за тях, ще бъде оценено. Че ще останем близки, че ще имам място в живота им.

– Ще се справя – казах им. – Ако трябва, ще разменя апартамента за по-малък. Вие имате нужда от пространство за децата си. Аз ще се оправя.

Петър, синът ми, само кимна. Беше уморен от работата си като шофьор на камион. Жена му, Мария, не каза нищо – както винаги гледаше встрани, сякаш не съществувам. Даниела беше по-емоционална, прегърна ме и ми благодари. Тогава не знаех, че тази прегръдка ще е последната за дълго време.

След два месеца вече живеех в малък двустаен апартамент в Обеля. Всичко беше различно – тясно, тъмно, шумно от влаковете на метрото. Продавах старите мебели, подарявах книги и снимки на съседи и приятели. Сърцето ми се късаше при всяка вещ, която напускаше дома ни. Но си повтарях: „Това е за децата. Те ще са щастливи.“

Първите седмици идваха често – носеха ми храна, питаха как съм. Внуците тичаха из коридора и се смееха. Но после започнаха да идват все по-рядко. Даниела се върна на работа като учителка и беше все заета. Петър пътуваше из страната и все нямаше време. Мария ми звънеше само ако им трябваше нещо – рецепта или пари назаем.

Една събота се обадих на Даниела:
– Мамо, ще дойдете ли с децата тази неделя? Направила съм баница.
– Ох, мамо, много сме изморени… Може другата седмица?

Така минаха месеци. Апартаментът ми стана още по-тих. Понякога чувах смеха на съседските деца през стената и се чудех дали и моите внуци ме помнят.

На рождения ми ден очаквах поне да ме посетят. Приготвих любимите им ястия – мусака за Петър, сладкиш с ябълки за Даниела. Чаках цял ден. Никой не дойде. Вечерта получих съобщение: „Честит рожден ден, мамо! Извинявай, много сме заети.“

Седнах на масата сама и плаках. Спомних си как някога се смеехме всички заедно, как пеехме песни и разказвахме истории до късно през нощта. Сега имах само тишината и снимките по стените.

Един ден срещнах съседката баба Станка пред блока.
– Как си, Цветанке? Не те виждам често с децата.
– Ами… все са заети – отвърнах с усмивка, която едва задържах.
– И моите така станаха – въздъхна тя. – Всичко дадохме за тях… А сега?

Вечерите ми станаха еднообразни – телевизорът ми беше единствената компания. Понякога си мислех: „Дали сбърках? Дали трябваше да остана в стария апартамент? Дали трябваше да мисля повече за себе си?“

Една неделя се престраших и отидох до новия дом на Петър и Мария без предупреждение. Звъннах на вратата – отвори ми Мария.
– О, свекърво… Не сме подготвени за гости.
– Само да видя децата… – прошепнах.
– Те са при приятели.

Стоях пред вратата като непозната. Върнах се у дома със свито сърце.

С времето започнах да усещам как ставам невидима за тях. Само когато имаха нужда от помощ или пари, се сещаха за мен. А аз все още пазех дребни подаръци за внуците в шкафа – никой не идваше да ги вземе.

Една вечер телефонът звънна – беше Даниела.
– Мамо… Може ли да гледаш малкия другата седмица? Имаме родителска среща.
– Разбира се! – отвърнах веднага, макар че знаех какво следва: ще го оставят и ще си тръгнат набързо.

Докато гледах малкия Борко как спи на дивана, си мислех: „Дали някой ден ще разберат колко много ги обичам? Дали ще оценят жертвите ми?“

Понякога се чудя: Ако можех да върна времето назад, щях ли пак да направя същото? Или щях да избера себе си? Кажете ми вие – струва ли си да жертваш всичко за семейството си, ако накрая оставаш сам?