Самотата между пералнята и микровълновата: Историята на един заблуден оптимист

– Пак ли си забравил да изключиш ютията, Димитре? – гласът на майка ми пронизваше тишината в апартамента, докато аз стоях пред новата си пералня и се опитвах да разбера коя програма да избера. Беше петък вечер, а блокът в Люлин ехтеше от шумовете на съседите – някой пържеше кюфтета, друг гледаше мач. Аз бях сам, както винаги напоследък.

След развода с Мария останах в този двустаен апартамент, обзаведен с последен модел техника – пералня с Wi-Fi, робот-прахосмукачка, микровълнова с гласово управление. В началото се гордеех с това. „Виж ме, мамо, вече не ми трябва жена – всичко си правя сам!“ – казвах на приятелите си в кръчмата. Те се смееха, а аз се усмихвах горчиво.

Първите седмици бяха като празник на свободата. Никой не ми мрънкаше за разхвърляните чорапи, не трябваше да се съобразявам с чужди навици. Пусках пералнята през телефона си още докато съм на работа. Роботът чистеше пода, докато аз гледах новините. Микровълновата ми готвеше вечеря за три минути. „Това е бъдещето!“ – мислех си.

Но една вечер, докато седях сам на масата с поредната замразена лазаня, чух как съседите отдолу се смеят. Децата им тичаха, жената му подвикваше: „Петре, донеси салатата!“ Усетих нещо тежко в гърдите си. В този момент роботът-прахосмукачка се блъсна в крака ми и изписука: „Грешка! Моля, преместете препятствието!“ Засмях се нервно. „Ето ти компания, Димитре…“

С времето започнах да усещам липсата на истински разговори. Машините не питаха как съм, не спореха с мен за глупости, не ме караха да се чувствам жив. Майка ми идваше веднъж седмично и все повтаряше: „Техниката е хубаво нещо, ама човек без човек не може!“ Аз й се сърдех: „Мамо, ти си от друго време! Сега всичко е автоматизирано!“

Една неделя сутрин телефонът ми звънна. Беше Мария. Гласът й беше тих:
– Димитре, можеш ли да дойдеш? Ради е болен и не знам какво да правя.

Сърцето ми подскочи. Не бях виждал сина си от две седмици. Отидох при тях – Мария беше разтревожена, а Ради лежеше с висока температура. Седнах до него, държах ръката му и му разказвах истории за динозаври. Мария ми направи чай и седна до мен.
– Помниш ли как се карахме за това кой ще пусне пералнята? – попита тя с усмивка.
– Помня… Сега пералнята сама се пуска, ама няма кой да ми каже „браво“ като простирам.

Тя се засмя тъжно:
– Машините са удобство, но не могат да те прегърнат вечер.

Върнах се у дома и за първи път от месеци не включих телевизора. Седях на дивана и гледах празната стая. Роботът-прахосмукачка мина покрай мен и изписука: „Зарядът е нисък.“ Усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

На следващия ден реших да поканя майка си на вечеря. Сготвих мусака – истинска, не от микровълновата. Тя дойде с домашна баница и каза:
– Ей така трябва – хората да са заедно!

Започнах да каня приятели по-често. Говорехме си за живота, за проблемите ни – кой как свързва двата края, кой какво мисли за новите цени на тока. Един ден един от тях каза:
– Димитре, ти пак си същият – само че вече не се криеш зад машините.

Започнах да виждам Ради по-често. Отивахме заедно на пазар – той избираше домати, аз го учех как се прави шопска салата. Вечерите ни бяха шумни и истински – с разлято вино и смях.

Сега знам – техниката е помощник, но не може да замени човешката топлина. Може пералнята да пере сама, но няма кой да ти каже „Обичам те“ или да те прегърне след тежък ден.

Понякога се питам: Колко още хора като мен вярват, че машините могат да заместят човека? А вие как мислите – кое е по-важно: удобството или топлината на човешките отношения?