Самотна на фирменото парти: Защо не дойде мъжът ти, Мария? И ти, Петре, защо не настояваш да отидеш? – Оплакването на свекървата

– Мария, пак ли ще ходиш сама на това парти? – гласът на свекърва ми, Катя, проряза неделната тишина като нож. Седяхме около масата, а аз се опитвах да се усмихвам, докато въртях вилицата си в салатата.

Петър, мъжът ми, се беше втренчил в телефона си. Не вдигна глава. Знаех, че няма да ме подкрепи. Знаех го още от миналата седмица, когато му казах за поканата. „Пак ли ще трябва да се преструвам, че ми е интересно какво правят колегите ти?“, беше казал тогава с онзи тон, който ме караше да се чувствам виновна за всичко.

– Не виждам смисъл да ходя – промърмори той сега, без да поглежда никого.

Катя въздъхна театрално. – Едно време баща ти никога не ме оставяше сама на такива събирания. Винаги бяхме заедно. Това е въпрос на уважение към жената ти, Петре!

Усетих как бузите ми пламват. Всички погледи се обърнаха към мен – майка му, баща му, дори малката ни дъщеря Лили спря да си играе с куклата и ме изгледа с широко отворени очи.

– Мамо, не е нужно да идва, ако не иска – опитах се да прозвуча спокойно. – Ще отида сама. Няма нищо страшно.

– Нищо страшно? – Катя се изсмя горчиво. – Какво ще си помислят хората? Че сте се скарали? Че не го уважаваш? Или че той не те уважава?

Петър най-сетне вдигна глава. Очите му бяха уморени, а по челото му се появи онази бръчка, която виждам все по-често напоследък.

– Мамо, стига. Не искам да ходя. Точка.

– Ама защо? – не отстъпваше тя. – Какво толкова има там? Ще си поговорите с хората, ще се посмеете…

– Не ми е приятно – каза той тихо. – Не искам да се преструвам пред непознати.

В този момент усетих как гневът ми започва да клокочи под повърхността. Защо винаги аз трябваше да съм тази, която се оправдава? Защо никой не разбираше колко самотна се чувствах понякога?

Вечерта след вечерята Петър дойде при мен в кухнята. Миех чиниите и се опитвах да не плача.

– Знам, че ти е неприятно – каза той тихо. – Но просто… не мога.

– Не можеш или не искаш? – попитах го аз с пресипнал глас.

Той замълча за миг.

– И двете.

Оставих чинията в мивката и го погледнах право в очите.

– Знаеш ли какво е да си сама сред тълпа хора? Да усещаш погледите им върху себе си и да чуваш шепота им зад гърба си? „Къде е мъжът ѝ? Защо пак е сама?“ Знаеш ли какво е това?

Той сви рамене.

– Не ме интересува какво мислят хората.

– А мен ме интересува! – извиках по-силно, отколкото исках. – Защото всеки път, когато трябва да обяснявам защо си сам вкъщи, се чувствам все по-малка и по-малка…

Той въздъхна и излезе от кухнята. Останах сама сред шума на капещата вода и тишината на празната стая.

На следващия ден на работа колежките ме питаха дали Петър ще дойде този път. Усмихнах се и излъгах: „Не може, има много работа.“ Всички кимнаха разбиращо, но видях съжалението в очите им.

Вечерта преди партито Катя ми звънна по телефона.

– Мария, помисли си пак… Може би трябва да поговориш с Петър. Мъжете понякога имат нужда от малко побутване.

– Не искам да го карам насила – казах уморено. – Ако не иска, няма смисъл.

– А ти? Ти какво искаш?

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Исках подкрепа. Исках някой да застане до мен не защото трябва, а защото го желае.

В деня на партито облякох новата си рокля и сложих червило пред огледалото. Лили ме гледаше с възхищение.

– Мамо, красива си! Тате няма ли да дойде?

Погалих я по косата.

– Не, слънце. Тате ще си почива вкъщи.

Тя кимна и продължи да рисува.

Когато тръгнах към вратата, Петър стоеше в коридора.

– Извинявай – каза тихо. – Просто… не мога да бъда този човек.

Погледнах го дълго. В този момент разбрах колко далечни сме станали един на друг. Колко много думи са останали неизказани между нас през годините.

На партито всички бяха двойки. Смях, музика, танци… Аз стоях с чаша в ръка и се усмихвах механично. Вътре в мен беше празно.

Когато се прибрах вкъщи посред нощ, Петър вече спеше на дивана пред телевизора. Седнах до него и го гледах дълго време. Чудех се кога точно сме започнали да живеем като съквартиранти вместо като семейство.

Сутринта Катя пак звънна:

– Как мина партито?

– Добре беше – излъгах отново.

Но вътре в мен нещо беше счупено.

Скъпи читатели… Колко често сте били сами сред хората? Колко често сте премълчавали болката си заради чуждите очаквания? Дали някога ще намерим сили да поискаме това, което наистина ни липсва?