Сърцето ми в залог: Историята на една дъщеря и нейната майка

– Мамо, пак ли не си взела лекарствата? – гласът ми трепереше, докато държах празната опаковка в ръка. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата на малката ни кухня в Пловдив, а аз усещах как в мен се надига познатата тревога. Майка ми, Мария, седеше на масата с чаша кафе и цигара, погледът ѝ беше някъде далеч.

– Не съм забравила, просто… не ми се взимат днес – отвърна тя и избягна очите ми.

От години живеехме само двете. Баща ми ни напусна, когато бях на осем, и оттогава майка ми беше всичко за мен – опора, приятел, понякога и дете. След като ѝ откриха диабет и високо кръвно, поех грижите за домакинството и започнах да работя още в гимназията. Всяка стотинка броях – за сметки, храна, лекарства. Вярвах, че така ще ѝ помогна да се оправи.

Но напоследък нещо не беше наред. Майка ми ставаше все по-раздразнителна, често изчезваше за по няколко часа без обяснение. Пари все не стигаха, въпреки че работех на две места – в една книжарница и като сервитьорка в кварталното кафене. Всяка вечер броях рестото от портмонето ѝ и се чудех къде изчезват парите.

Една вечер, докато чистех стаята ѝ, намерих скрита кутия под леглото. Вътре имаше празни блистери от хапчета – нейните лекарства, но и други – силни обезболяващи, които никога не бяха изписвани на нейно име. Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам.

На следващия ден я изчаках да се прибере. Седнахме една срещу друга на масата.

– Мамо, трябва да поговорим. Знам за хапчетата. Откъде ги взимаш? Защо не ми каза?

Тя пребледня, ръцете ѝ започнаха да треперят.

– Не разбираш… Не мога без тях. Болката… Самотата… Всичко е твърде много понякога.

– Но ти ме лъжеш! Всичко, което правя за теб… Жертвам се, за да си добре! – гласът ми се пречупи.

– Не исках да те нараня… – прошепна тя и заплака.

Тогава разбрах – майка ми беше зависима. Не само от лекарствата, а и от лъжите, които ѝ помагаха да избяга от реалността. Всичките ми усилия, всичките лишения – бяха отивали не за нейното здраве, а за нейната зависимост.

Дните след това бяха мъчителни. Не можех да спя, не можех да я гледам в очите. На работа бях разсеяна, приятелите ми усещаха, че нещо не е наред. Единствено баба ми Иванка разбра какво се случва.

– Дете мое, Мария винаги е била крехка душа. Но ти не си виновна за това. Трябва да ѝ помогнеш, но първо трябва да простиш – каза тя една вечер, докато седяхме на балкона.

Прошката обаче не идваше лесно. Всяко нейно движение ме караше да се съмнявам – дали пак лъже? Дали пак ще вземе пари от портмонето ми? Започнах да я следя – проверявах джобовете ѝ, звънях ѝ през деня. Чувствах се като затворник в собствения си дом.

Една сутрин я намерих припаднала в банята. Паникьосах се – извиках линейка, държах ръката ѝ по пътя към болницата и се молех да оцелее. Лекарят ме погледна сериозно:

– Дъщеря ви има нужда от помощ. Не само медицинска – психологическа също.

Тогава взех решение – записах я в програма за зависими към местната болница. Първите дни тя ме мразеше – крещеше ми, обвиняваше ме, че съм я предала. Аз плаках повече от всякога. Но знаех, че това е единственият начин.

Минаха месеци. Майка ми започна да се променя – бавно и трудно. Имаше рецидиви, имаше дни на отчаяние. Аз също се промених – станах по-силна, но и по-подозрителна. Доверието беше разбито на хиляди парчета.

Една вечер седнахме на терасата с чаша чай.

– Прости ли ми? – попита тя тихо.

– Още не знам… Но опитвам се – отвърнах аз.

Понякога се чудя дали някога ще мога пак да ѝ вярвам напълно. Дали любовта между майка и дъщеря може да преживее такова предателство? Или белезите остават завинаги?

А вие как бихте постъпили? Може ли прошката да излекува всичко или има рани, които никога не зарастват?