„Семеен заем, който се обърка: Съпругът ми иска да продължим напред, но баща ми не може да го пусне“

Преди пет години съпругът ми, Иван, и аз се озовахме в ситуация, която много семейства биха разпознали. Родителите на Иван, Георги и Мария, се обърнаха към нас с неотложна молба. Техният дом, в който живееха повече от три десетилетия, имаше нужда от спешни ремонти. Протекъл покрив и дефектна водопроводна система заплашваха да направят къщата необитаема. Те нямаха средствата да покрият разходите и се обърнаха към нас за помощ.

По това време Иван и аз спестявахме усърдно за първия си дом. Успяхме да заделим прилична сума в нашия авариен фонд, предпазна мрежа, която се надявахме да осигури бъдещето ни. Сумата, от която Георги и Мария се нуждаеха, беше значителна, но почувствахме задължение да помогнем. В крайна сметка семейството е на първо място, нали?

Съгласихме се да им заемем парите с разбирането, че ще ни ги върнат в рамките на няколко години. Не съставихме официално споразумение; беше въпрос на доверие. Вярвахме в тях и в обещанието им да ни върнат парите веднага щом могат.

С годините животът продължи напред. Иван и аз посрещнахме първото си дете и разходите ни нараснаха. Трябваше да отложим мечтата си за покупка на дом, разчитайки на спестяванията си за покриване на неочаквани разходи, свързани с отглеждането на дете. Междувременно Георги и Мария изглеждаха добре. Домът им беше ремонтиран и дори си позволиха няколко почивки.

Всеки път когато темата за връщането на заема излизаше на дневен ред, те ни уверяваха, че не са забравили за него. „Работим по въпроса“, казваха с усмивка. Но с времето техните уверения започнаха да звучат кухо.

Наскоро Иван предложи да опростим дълга изцяло. „Те са семейство“, разсъждаваше той. „Направили са толкова много за нас през годините. Може би е време да го пуснем.“

Разбирах неговата гледна точка, но не можех да се отърва от усещането, че сме били използвани. Не ставаше въпрос само за парите; ставаше въпрос за принципа. Жертвахме финансовата си сигурност за тях и сега се очакваше просто да продължим напред без никакво признание за тази жертва.

Баща ми, който винаги е бил предпазлив с парите, беше особено гласовит в неодобрението си. „Не можеш просто да ги оставиш без последствия“, спореше той. „Те дадоха обещание и трябва да го изпълнят.“

Думите му отекваха в собствените ми чувства, но също така добавяха масло в огъня на вече напрегнатата ситуация. Семейните събирания станаха неловки, тъй като неизказаният дълг висеше над нас като тъмен облак.

Иван и аз се озовахме в задънена улица. Той искаше мир и хармония в семейството, докато аз усещах нарастващо недоволство към родителите му. Дългът се превърна в нещо повече от финансов въпрос; беше клин, който ни разделяше.

Както стоят нещата сега, няма решение на хоризонта. Парите остават невърнати и напрежението продължава да тлее под повърхността. Това е урок, научен по трудния начин: смесването на семейство и финанси може да доведе до усложнения, които никакви пари не могат да поправят.