Сестринска жертва: Прехвърляне на собственост на полусестра, която обичах като своя

„Не мога да повярвам, че го направи!“ – изкрещях аз, докато сълзите се стичаха по лицето ми. Седяхме в кухнята на старата ни семейна къща в Пловдив, а Ралица стоеше срещу мен с поглед, изпълнен с вина и съжаление. „Емилия, моля те, разбери ме. Не исках да се случи така,“ прошепна тя, но думите й не можеха да заличат болката, която изпитвах.

Всичко започна преди няколко години, когато загубих съпруга си, Иван. Той беше любовта на живота ми и когато го загубих в онази ужасна катастрофа, светът ми се срина. Останах сама с двете ни деца и трябваше да се справям с всичко сама. Ралица беше до мен през цялото време, подкрепяше ме и ми помагаше да се изправя на крака. Тя беше не само моя полусестра, но и най-добрата ми приятелка.

Но животът не беше милостив и към нея. Откри, че дългогодишният й партньор, Калин, й изневерява. Това я разби. Видях как светлината в очите й угасна, как се затвори в себе си и загуби вяра в любовта. Беше болезнено да я гледам така, но знаех, че трябва да направя нещо, за да й помогна.

Тогава взех решението да прехвърля семейната къща на нейно име. Исках да й дам нещо сигурно, нещо, което да я подкрепи в този труден момент. Къщата беше нашето убежище от детството, мястото, където сме израснали заедно. Знаех, че това ще й даде ново начало.

Но нещата не се развиха както очаквах. След като подписах документите и къщата стана нейна собственост, отношенията ни започнаха да се променят. Ралица започна да се държи дистанцирано, сякаш нещо между нас се беше пречупило. Опитах се да говоря с нея, но тя винаги намираше извинения да избегне разговора.

Един ден случайно чух разговор между нея и адвоката й. Разбирах само откъслечни фрази, но беше ясно, че планираше да продаде къщата. Бях шокирана и разочарована. Как можеше да направи това? Къщата беше нашето наследство, нашият дом.

Когато я конфронтирах с това, тя избухна в сълзи. „Не мога повече тук, Емилия! Всичко ми напомня за Калин и за всичко, което загубих. Имам нужда от ново начало,“ каза тя през сълзи.

Разбрах я, но това не намаляваше болката ми. Чувствах се предадена и изгубена. Бях направила всичко възможно да й помогна, а сега изглеждаше сякаш всичко е било напразно.

Седяхме мълчаливо в кухнята, всяка потънала в собствените си мисли. Въздухът беше тежък от неизказани думи и разбити мечти.

„Какво ще стане с нас сега?“ – прошепнах аз накрая. „Ще можем ли някога да бъдем отново сестри?“