Сватбата на сестра ми и тежестта на баба: Когато домът се превърне в поле на битка

„Пак ли ще спорите за това къде да сложим пералнята?“, изкрещях, докато затръшвах вратата на малката кухня. Гласът ми отекна в тясното жилище, а сестра ми Яна ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не бях аз виновната. Баба ми Мария седеше на дивана, приведена напред, с ръце, стиснали бастуна ѝ. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, които тя се опитваше да скрие зад старите си очила.

„Не искам да ви преча, деца. Ако трябва, ще си тръгна…“, прошепна тя едва чуто.

Яна въздъхна тежко и се обърна към мен: „Мариела, не можем да я оставим сама. Знаеш какво стана миналата зима, когато падна по стълбите. А мама и татко са в Пловдив, нямат възможност да я гледат.“

Погледнах към баба. Помнех как като малка тя ми четеше приказки и ми плетеше пуловери. Сега обаче всичко беше различно. След сватбата на Яна с Петър, те решиха да останат при мен в апартамента под наем в Люлин, докато съберат пари за собствено жилище. Родителите ни не можеха да помогнат финансово – баща ни беше без работа вече трета година, а майка ни работеше като санитарка в болницата.

Петър беше добър човек, но често се прибираше късно и уморен от строежа. Вечерите ни минаваха в мълчание или дребни спорове за сметки и кой ще измие чиниите. А когато баба Мария се премести при нас след като съседите ѝ се оплакаха, че не може вече сама, напрежението стана нетърпимо.

„Мариела, не мога повече!“, изплака Яна една вечер, когато баба пак беше забравила да изключи котлона и цялата кухня миришеше на загоряло мляко. „Обичам я, но се чувствам като затворник в собствения си дом.“

„А как мислиш се чувства тя?“, отвърнах аз. „Цял живот е работила за нас, а сега я гледаме като бреме.“

Баба Мария тихо плачеше в стаята си. Чувах я нощем как шепне молитви или просто гледа през прозореца към панелките отсреща. Понякога я намирах сутрин да подрежда вече подредените шкафове или да бърше прах по няколко пъти.

Един ден Петър не издържа:

– Яна, трябва да говорим сериозно. Не можем така. Аз работя по 12 часа, ти си на две смени в магазина, а вкъщи е ад. Мариела също не е длъжна да търпи всичко това.

Яна избухна:

– Какво предлагаш? Да я върнем на село? Там няма кой да я гледа! Или да я пратим в старчески дом? Знаеш ли колко струва това?

Петър замълча. Аз също нямах отговор. В България старческите домове са скъпи и често условията са ужасни. А баба Мария заслужаваше повече от това.

Седнах до нея една вечер и я попитах:

– Бабо, какво искаш ти?

Тя ме погледна с уморени очи:

– Искам само да не ви преча. Знам, че ви е трудно. Ако трябва, ще отида при леля ти Снежа във Видин.

– Но там е още по-зле – възразих аз. – Тя едва свързва двата края.

Баба въздъхна:

– Старостта е тежка работа, Мариела. Не го разбираш още.

В следващите дни напрежението растеше. Яна започна да избягва вкъщи, Петър все по-често нощуваше при приятели след работа. Аз се чувствах като заложник между всички – между сестра си, баба си и собственото си чувство за вина.

Една сутрин намерих баба Мария да пише писмо. Седеше на масата с треперещи ръце.

– На кого пишеш? – попитах я.

– На вас – отвърна тя тихо. – Ако един ден ме няма, искам да знаете, че ви обичам и не ви се сърдя за нищо.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах я силно.

– Бабо, моля те… Не си отивай никъде.

Тя само ме погали по косата.

Вечерта седнахме всички заедно на масата – за първи път от месеци. Яна заплака:

– Не знам какво да правим повече… Чувствам се ужасно виновна.

Петър кимна:

– И аз… Но не можем да продължаваме така.

Баба Мария ги прекъсна:

– Деца мои, животът е кратък. Не се карайте заради мен. Ако трябва – ще си тръгна.

Тогава Яна каза нещо, което никога няма да забравя:

– Бабо, ти си нашето семейство. Ще намерим начин. Може би ще поискаме помощ от социалните… Или ще направим график кой кога да помага вкъщи.

Така започнахме малко по малко да се справяме – с компромиси, с много разговори и сълзи. Баба Мария остана при нас. Не беше лесно – нито за нея, нито за нас. Но поне вече говорехме открито за болката и умората си.

Понякога си мисля: Дали някога ще спрем да гледаме възрастните си близки като тежест? Или просто така ни учи животът в България – че старостта е самота и вина? Какво бихте направили вие на мое място?