Тайната под леглото: Историята на една нощ в мотела край Пловдив

— Не мога да заспя, Мария. Чуваш ли това? — прошепнах в тъмното, докато дъждът барабанеше по ламаринения покрив на мотела. Бяхме само двете, на път за Пловдив, след като майка ми отново ни изгони от вкъщи след поредния скандал. Мария въздъхна тежко и се обърна към мен:

— Стига, Лили. Всичко ти се струва странно, защото си нервна. Утре ще се събудим, ще хванем автобуса и ще забравим тази дупка.

Но не можех да се успокоя. Имаше нещо в тази стая — мирис на мухъл, стари тапети, които се люпеха, и едно странно усещане, че не сме сами. Станах и започнах да обикалям стаята. Когато коленичих до леглото, за да потърся зарядното си, пръстите ми се закачиха за нещо метално. Издърпах го — беше ръждясал пръстен, закрепен за пода.

— Мария! Ела да видиш това!

Тя се надигна сънливо, но когато видя как дърпам дъската под леглото, очите ѝ се разшириха. Под нея имаше малък капак. Сърцето ми биеше лудо. Без да мисля много, дръпнах капака и отдолу зейна тясна дупка с дървена стълба.

— Лили, недей! Моля те! — гласът ѝ трепереше.

Но любопитството ми беше по-силно от страха. Влязох първа, а Мария ме последва с фенерчето на телефона си. Миризмата на влага и нещо друго — по-остро и неприятно — ни удари в лицата. Стъпките ни отекваха по дървените стъпала. В края на стълбата имаше малка стая с бетонни стени. По тях бяха надраскани думи: „Помогнете ми“, „Тук съм от 2012“, „Моля ви“.

Мария се разплака.

— Какво е това място? — прошепна тя.

В ъгъла имаше стар матрак и разкъсани детски дрехи. На стената беше залепена избеляла снимка на момиче — може би на нашата възраст. До нея — дневник с избледнели страници.

Започнах да чета:

„Днес е 14 март 2013. Още не са ме намерили. Чувам стъпки горе. Понякога идват хора, но никой не ме чува…“

Ръцете ми трепереха. Мария ме дръпна:

— Трябва да излезем! Това е лудост!

Изкачихме се обратно в стаята и заключихме капака. През цялата нощ не мигнахме. На сутринта решихме да съобщим на рецепцията.

— Госпожице, тук няма нищо под леглата — каза с ледено спокойствие възрастната жена зад гишето. — Мотелът е тук от 30 години и никога не е имало проблеми.

Погледнах я право в очите:

— Видяхме го със собствените си очи! Там долу има стая! И дневник!

Тя само поклати глава и ни изгони от мотела.

В автобуса към Пловдив Мария мълчеше. Аз не можех да спра да мисля за момичето от снимката. Коя беше тя? Какво ѝ се беше случило? Защо никой не я потърси? Защо жената на рецепцията лъжеше?

Когато се прибрах вкъщи, майка ми ме посрещна с поредния упрек:

— Къде беше цяла нощ? Знаеш ли колко се тревожих?

— Ако толкова ти пукаше, нямаше да ни изгониш! — изкрещях аз и се затворих в стаята си.

Седнах на леглото и започнах да пиша всичко в дневника си. Не можех да спра да мисля за онова място и за всички тайни, които хората крият — понякога дори най-близките ни.

На следващия ден разказах историята на няколко приятели в училище. Никой не ми повярва. „Сигурно си гледала прекалено много филми“, казаха те.

Само Мария стоеше до мен:

— Знам какво видяхме, Лили. Не сме луди.

Решихме да напишем анонимно писмо до полицията. Минаха седмици без отговор. Всяка вечер сънувах момичето от снимката — как вика за помощ, а никой не я чува.

Една вечер майка ми ме хвана да плача:

— Какво ти е?

— Мамо… ако някой ден изчезна, ще ме потърсиш ли?

Тя замълча дълго:

— Не говори глупости…

Но аз знаех — понякога хората изчезват и никой не пита къде са. Понякога тайните остават заровени под леглата ни, докато някой не събере смелост да ги открие.

Сега ви питам: Ако бяхте на мое място, щяхте ли да слезете по тази стълба? Или щяхте да затворите очи и да се престорите, че нищо не сте видели?