Тайният живот на Иван: Истината, която никога не исках да знам

– Къде си бил снощи, Иван? – гласът ми трепереше, докато държах в ръка неговия телефон, на който светеше съобщение от непознат номер. Беше късна вечер през ноември, а в апартамента ни в „Люлин“ се носеше мирис на студена супа и неизказани думи. Иван ме погледна уморено, сякаш вече беше свикнал с подозренията ми. – На работа, Мария. Знаеш, че имаме срокове.

Това беше последният ни разговор.

Два дни по-късно Иван почина внезапно от инфаркт. Светът ми се срина. Погребението беше мрачно, дъждът се стичаше по лицето ми, а в ушите ми кънтяха думите му. Всички около мен повтаряха колко добър човек е бил, какъв примерен съпруг и баща. Но аз вече усещах, че нещо не е наред.

Първите дни след смъртта му бяха като в мъгла. Дъщеря ни Елица плачеше нощем, а аз се опитвах да бъда силна заради нея. Но вътре в мен зрееще съмнение – какво криеше Иван? Защо толкова често закъсняваше? Защо никога не ми позволяваше да пипам телефона му?

Една вечер, докато подреждах вещите му, намерих кутия с писма и снимки, скрита дълбоко в гардероба. Сърцето ми заби лудо. В писмата имаше нежни думи, но не бяха адресирани до мен. „Обичам те, Лили. Не мога да живея без теб.“ Снимките показваха Иван с непозната жена и малко момче – на плажа в Созопол, на пикник в Борисовата градина…

Почувствах се предадена. Всичките ни години заедно – двадесет години брак, споделени радости и трудности – изведнъж изглеждаха като лъжа. Как можах да не забележа? Какво още не знаех за него?

На следващия ден отидох при най-добрата си приятелка Даниела. Тя ме прегърна силно и каза:
– Мари, трябва да разбереш истината. Не можеш да живееш с тези въпроси.

Започнах да ровя из документите на Иван. Открих банкови извлечения с преводи към жена на име Лилия Петрова. Намерих и договор за наем на апартамент в „Младост“, подписан от него. Събрах смелост и позвъних на номера от съобщението.

– Ало? – гласът беше женски, млад.
– Здравейте… Казвам се Мария Георгиева. Съпругът ми беше Иван Георгиев…
От другата страна настъпи тишина.
– Знам коя сте – прошепна тя. – Съжалявам…

Срещнахме се в малко кафене до НДК. Лилия беше красива, с тъжни очи и нервни ръце.
– Иван беше всичко за мен – каза тя тихо. – Не исках да ви нараня…
– Колко време? – попитах аз.
– Осем години…

Осем години! Докато аз отглеждах дъщеря ни и се борех с живота, той е имал друга жена и дете. Лилия ми показа снимка на момчето – приличаше на Иван като малък.

Върнах се у дома разбита. Елица ме гледаше с големите си кафяви очи:
– Мамо, защо плачеш?
– Защото татко ни е обичал по свой начин… но е имал и друга любов.

Дните минаваха тежко. Майка ми настояваше да забравя всичко:
– Мъжете са такива, Мари! Важното е, че ти си била жената до него!
Но аз не можех да приема това. Не можех да простя лъжата.

Една вечер Лилия ми се обади:
– Моля те, не мрази детето ми. То няма вина.
Сълзите ми потекоха отново. Как бих могла да мразя едно дете? Но как да приема това семейство?

Седмици наред се борех със себе си – между гнева и болката, между желанието да забравя и нуждата да знам повече. Започнах да си задавам въпроси: Коя съм аз без Иван? Какво означаваше нашият брак? Дали някога ме е обичал истински?

Един ден реших да срещна момчето – Никола. Беше срамежлив и гледаше в земята.
– Здравей – казах аз тихо. – Аз съм Мария…
Той ме погледна с очи, пълни със страх и надежда.
– Татко казваше, че си добра жена…

В този момент осъзнах: животът не е черно-бял. Иван е обичал по свой начин и нас, и тях. Аз трябваше да намеря сили да простя – ако не на него, то поне на себе си.

Сега стоя сама в хола ни, снимката на Иван е пред мен. Питам се: Можем ли някога напълно да познаем човека до себе си? Или всички носим маски дори пред най-близките си?

А вие как бихте постъпили на мое място?