„Ти ми дължиш дом, дъще!“ – Историята на Нора и битката за наследството

– „Нора, отвори! Знам, че си вътре! Не можеш да ме игнорираш цял живот!“ – гласът на Стефан ехтеше в коридора, а аз стоях зад вратата, стиснала дръжката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше студена мартенска вечер, а вятърът носеше мириса на мокра земя и стари спомени.

Не бях го виждала от погребението на мама преди три години. Тогава стоеше в ъгъла, с наведена глава, а аз се чудех дали сълзите му са истински. След това изчезна – никой не знаеше къде е, нито аз, нито леля Мария, нито съседите. Сега обаче беше тук – с куфар в ръка и очи, пълни с обвинение.

– „Стефане, не мога да те пусна. Това е моят дом. Ти си ми само… бившият мъж на майка ми.“ – Гласът ми трепереше, но се опитвах да звуча твърдо.

– „Дъще… – той се опита да се усмихне, но устните му трепнаха. – Помниш ли как те водех на училище? Как ти купувах сладолед? Аз те отгледах, когато баща ти ви изостави! Сега аз нямам къде да живея. Поне заради любовта ми към майка ти…“

В този момент в мен се надигна гняв. Любов? Любовта му към мама беше като буря – шумна, разрушителна и краткотрайна. Помня как често се караха за пари, как тя плачеше нощем в кухнята, а аз се преструвах, че не чувам. Помня и как той изчезваше с дни, а после се връщаше с нови обещания и празни джобове.

– „Стефане, ти не си ми баща. Мама ти остави всичко само защото нямаше сили да се бори повече. Аз съм тази, която плати всички дългове след смъртта ѝ. Ти не си бил тук, когато имах нужда от теб.“

Той замълча за миг, после изведнъж лицето му се изкриви в гняв:

– „Ще отида в съда! Имам право на част от апартамента! Не можеш да ме изхвърлиш като куче!“

Затворих вратата и се свлякох на пода. Сълзите ми потекоха безшумно. Спомените ме връхлетяха – първият ден в новото училище след развода на родителите ми; как мама ме държеше за ръка и казваше: „Ще се справим, Нори.“ После дойде Стефан – висок, с груби ръце и силен глас. В началото беше мил, носеше цветя на мама и шоколад за мен. После започнаха скандалите.

Сега той беше тук – искаше дом, сигурност… нещо, което никога не ни даде.

На следващия ден получих призовка – Стефан беше завел дело за наследство. Седях в кухнята с леля Мария и разказвах всичко:

– „Не мога да повярвам! След всичко… той има наглостта да ме съди!“

– „Нора, знаеш ли колко семейства са минали през това? В България законът е такъв – ако е бил женен за майка ти до смъртта ѝ, има право на дял. Но ти си тази, която остана тук, която се грижеше за нея до последно.“

– „Не е честно! Той не заслужава нищо!“

– „Животът рядко е честен, мило дете…“

Дните до делото минаха като в мъгла. Не можех да спя. Всяка вечер гледах снимките на мама – усмихната до мен на морето във Варна; после сама в кухнята с чаша чай. Питах се: какво би направила тя? Дали би простила?

В деня на делото залата беше пълна с непознати лица. Стефан седеше срещу мен – остарял, сив, но очите му още бяха остри като ножове.

Адвокатът му говореше за „грижи“, за „семейна подкрепа“, за „морално право“. Моят адвокат припомни дълговете му, отсъствията, липсата на принос към домакинството.

Съдията слушаше внимателно. В един момент ме попита:

– „Госпожо Иванова, ако съдът уважи искането на Стефан Георгиев, бихте ли могли да живеете заедно?“

Погледнах към Стефан. В очите му проблесна надежда.

– „Не мога“, казах тихо. „Този дом е единственото място, където се чувствам сигурна. Не мога да го споделя с човек, който ме е наранявал толкова години.“

След делото излязох навън и поех дълбоко въздух. Чувствах се изтощена и празна.

Минаха седмици преди решението. През това време хората започнаха да шушукат по входа:

– „Гледай я Нора – не пуска човека вътре! Ама той все пак ѝ е бил като баща…“

– „Ей, всеки гледа себе си! Ако беше добър човек, нямаше да стигне до съд!“

Дори братовчедка ми Катя ми звънна:

– „Норче, знам че ти е трудно… ама ако можеш да му помогнеш поне малко? Все пак сте били семейство.“

– „Катя, ти не знаеш всичко…“

Когато решението дойде – съдът уважи частично искането му. Трябваше или да му изплатя дела му от апартамента, или да продам жилището и да разделим парите.

Седях сама в хола и гледах празните стени. Всичко тук носеше спомени – детските ми рисунки по шкафа; старата покривка на мама; миризмата на кафе сутрин.

Как да продам всичко това? Как да дам част от дома си на човек, който никога не го е ценил?

В крайна сметка взех заем от банката и изплатих дела му. Останах с малко пари и много болка.

Днес съм на 45 години и още живея тук – сама със спомените си и със страха дали някой ден няма пак някой да потропа на вратата ми с претенции.

Понякога си мисля: Кога семейството престава да бъде семейство? Колко струва един дом? И дали някога ще мога истински да простя?