В капана между любовта и реалността: Историята на една годеница

— Мила, ще се забавя малко — гласът на Димитър прозвуча в слушалката ми, докато стоях пред огледалото и се опитвах да прикрия тъмните кръгове под очите си. — Трябва да закарам децата до майка им.

Това беше третият път тази седмица. Преглътнах, усмихнах се изкуствено и казах:

— Разбира се, няма проблем. Ще те чакам.

Затворих телефона и се загледах в отражението си. Косата ми беше разпиляна, а очите — уморени. Откакто приех годежния пръстен на Димитър, животът ми се превърна в поредица от компромиси. Обичах го, но все по-често се чувствах като гостенка в собствения си дом.

Първият път, когато срещнах бившата му съпруга — Елена, бях нервна. Тя беше красива, уверена, с онзи особен блясък в очите, който не можеш да подминеш. Децата им — Мария и Сашко, веднага се вкопчиха в него, сякаш се страхуваха да не го изгубят отново. Стоях на прага на апартамента им, държейки торта за рождения ден на Мария, и се чувствах като натрапница.

— Благодаря ти, че дойде — каза Елена с усмивка, но в гласа ѝ прозвуча лека нотка на съжаление.

— Разбира се, Мария заслужава най-хубавия рожден ден — отвърнах аз и се опитах да звуча уверено.

Димитър беше навсякъде — ту при децата, ту до Елена, ту до мен. Но никога не беше само мой. Виждах как очите му светват, когато Мария го прегръща или когато Сашко му показва новата си рисунка. А аз? Аз бях просто зрител.

Вечерта след рождения ден седяхме на терасата ни в Люлин. Димитър пушеше нервно.

— Знаеш ли… — започнах плахо. — Понякога се чувствам излишна.

Той ме погледна изненадано.

— Как така? Ти си всичко за мен!

— А за тях? — прошепнах аз. — За Елена? За децата?

Той замълча. Само димът от цигарата му изпълваше тишината между нас.

— Не искам да те губя — каза накрая. — Но не мога да ги изоставя.

— Никога не съм искала това — отвърнах. — Просто… понякога ми се струва, че няма място за мен.

Дните минаваха в сянката на тази мисъл. Всяка сутрин приготвях закуска за двама, но често ядях сама. Вечерите ни бяха кратки, прекъсвани от телефонни разговори с Елена или спешни срещи с децата. Понякога усещах аромата на нейния парфюм по якето му и това ме убиваше.

Една неделя реших да поговоря с майка ми. Отидох при нея в малкия ѝ апартамент в Младост.

— Мамо, мислиш ли, че правя грешка? — попитах я със сълзи в очите.

Тя ме погали по косата и въздъхна тежко.

— Любовта не е само рози и песни, дете мое. Но ако се чувстваш сама до човека си… може би трябва да помислиш дали това е твоят път.

Върнах се у дома объркана. Димитър ме чакаше с вечеря и усмивка. Опита се да ме разсмее с глупави шеги, но аз вече не можех да се преструвам.

— Митко… — започнах тихо. — Не знам дали мога повече така.

Той замръзна.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да бъда част от живота ти, а не просто удобство между две семейства.

Той седна до мен и хвана ръцете ми.

— Обичам те. Но не мога да избера между теб и децата си.

— Не те карам да избираш. Просто… искам да знам дали има място за мен в този живот.

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път осъзнах колко много съм загубила от себе си в опита да бъда „идеалната“ годеница.

На следващия ден събрах багажа си и отидох при приятелката ми Ива. Тя ме прегърна силно и каза:

— Понякога любовта не е достатъчна. Понякога трябва да избереш себе си.

Седмици наред плаках нощем и се питах дали съм постъпила правилно. Димитър ми звъня няколко пъти, но не можех да говоря с него. Всяка негова дума ме връщаше обратно в онзи капан между любовта и реалността.

Сега стоя на прозореца на новата си квартира и гледам светлините на София. Чувствам се по-свободна, макар и самотна. Понякога любовта ни кара да жертваме твърде много от себе си…

А вие? Колко бихте жертвали за любовта? И кога идва моментът да изберете себе си?