В сянката на свекървата: История от софийски панелен блок

– Пак ли не си измила чиниите, Мария? – гласът на свекърва ми, леля Цвета, проряза утринната тишина като нож. Стоях пред прозореца в малката кухня на нашия двустаен апартамент в Люлин и гледах как дъждът се стича по мръсните стъкла. В този момент си пожелах да можех да се разтворя във въздуха, да изчезна, да не чувам повече този глас, който всеки ден ми напомня, че тук не съм у дома.

– Ще ги измия след малко, лельо Цвета – промълвих тихо, но тя вече беше влязла в стаята и ме гледаше с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като дете, което е направило пакост.

– След малко, след малко… Всичко при теб е „след малко“. А после идва Иван от работа и пак ще яде студена манджа! – продължи тя, докато започна сама да мие чиниите с тропане и въздишки.

Иван, моят мъж, беше добър човек, но между мен и майка му винаги избираше тишината. Мълчеше, когато тя ме критикуваше. Мълчеше, когато плачех нощем. Мълчеше дори когато я молех да ни остави сами поне за една вечер. „Тя е майка ми, Мария. Не мога да я оставя сама“, казваше ми той и аз разбирах. Но кой разбираше мен?

Преди три години се преместих при тях. Моята майка живее в Плевен и рядко се виждаме. Още първата седмица леля Цвета ми каза: „Тук всичко си има ред. Ако искаш да ти е добре, слушай ме.“ Тогава си мислех, че ще свикна. Че ще намерим общ език. Но с времето нещата станаха по-зле.

Всяка сутрин тя проверяваше дали съм оправила леглото. Вечер подреждаше дрехите ми в гардероба „както трябва“. Ако закъснеех от работа, звънеше на Иван: „Къде е жена ти? Сигурна ли си, че не прави глупости?“ Дори когато готвех любимата му мусака, тя стоеше до мен и казваше: „Не така се прави заливката! Ей сега ще ти покажа.“

Понякога се чудех дали изобщо съм нужна тук. Дали някой вижда колко се старая. Веднъж Иван ме прегърна и прошепна: „Търпи още малко. Като съберем пари, ще си купим наше жилище.“ Но това „малко“ вече беше три години.

Една вечер се прибрах по-късно от обичайното – бях останала на работа заради проект. Влязох тихо, но още на вратата чух гласа ѝ:

– Ето я най-накрая! Къде беше до толкова късно? Да не си ходила по кафета?

– Работих, лельо Цвета – опитах се да запазя спокойствие.

– Работила! А вкъщи кой ще работи? Аз ли? Аз вече съм стара!

Погледнах Иван с надежда да каже нещо. Той само сведе глава и се престори, че гледа новините.

Тогава не издържах:

– Защо винаги трябва да е по вашия начин? Защо никога не ме питате какво искам аз?

Леля Цвета ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Какво искаш ти? Ти си тук на квартира! Ако не ти харесва – вратата е там!

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Излязох на балкона и се разплаках на глас. В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност.

На следващия ден майка ми ми се обади.

– Как си, Миме?

– Добре съм, мамо – излъгах.

– Знам те аз… Гласът ти трепери. Кажи ми истината.

Разказах ѝ всичко. Тя замълча за миг, после каза:

– Дете мое, никой няма право да те кара да се чувстваш така. Ти си човек със своите мечти и желания. Не позволявай да те пречупят.

Думите ѝ ме разтърсиха. През следващите дни започнах да мисля какво мога да направя за себе си. Записах се на курс по английски – нещо малко, но само мое. Започнах да излизам с колежки след работа – макар и за час. Леля Цвета недоволстваше:

– Пак ли ще ходиш някъде? А вкъщи кой ще чисти?

Но този път не ѝ отговорих. Просто взех чантата си и излязох.

Една вечер Иван ме попита:

– Какво става с теб напоследък? Различна си.

– Просто опитвам да бъда себе си – отвърнах му тихо.

Той ме погледна дълго, после каза:

– Знам, че ти е трудно тук… Но моля те, не се отказвай от нас.

Погледнах го през сълзи:

– Не се отказвам от нас… Просто вече няма да се отказвам от себе си.

Оттогава започнах малко по малко да отстоявам себе си. Не беше лесно – леля Цвета продължаваше със забележките си, Иван все още мълчеше понякога. Но вече знаех: ако аз не се боря за себе си, никой няма да го направи вместо мен.

Сега стоя отново пред прозореца в кухнята и гледам как дъждът спира. Въздухът мирише на пролет. Може би един ден ще имаме свой дом. Може би един ден ще бъда истински щастлива тук… или някъде другаде.

Но питам себе си: Колко още жени живеят така – в сянката на нечии чужди очаквания? И кога най-сетне ще повярваме, че заслужаваме повече?