„Виж ги как са се нагласили сватовете. Възрастни хора, а се държат като петли“: Историята на Рубина и семейните битки за щастие

„Виж ги как са се нагласили сватовете. Възрастни хора, а се държат като петли.“

Тези думи на леля Станка още кънтят в ушите ми. Беше първата ми вечер в дома на Иван – моят годеник, а вече усещах, че не съм желана. Стоях в коридора с куфара си, а тя ме гледаше отгоре надолу с онзи присмехулен поглед, който само българските свекърви умеят. Баща му, чичо Димо, се опита да разведри обстановката: „Айде, бе, Станке, остави момичето да си поеме дъх!“, но тя само изсумтя и изчезна в кухнята.

Иван беше различен – винаги усмихнат, винаги готов да разкаже някоя смешка или да помогне на съседите. Всички го обичаха. Аз – Рубина – бях неговата противоположност: тиха, затворена, свикнала да живея сама в общежитието до работата си в Пловдив. Родителите ми бяха далеч – в едно малко село до Ямбол. Не бях свикнала с шумните семейни вечери, с постоянните въпроси и коментари за всичко – от дрехите ми до това как си правя кафето.

Първата седмица мина като в мъгла. Леля Станка не пропускаше възможност да ме засегне:
– Рубина, ти май не си много сръчна в кухнята? Какво ще яде Иван?
– Абе, Станке, остави момичето! – намесваше се чичо Димо.
– Не се меси ти! Аз знам какво говоря!

Иван се опитваше да ме защити, но често просто се смееше и казваше: „Майка ми е такава, не й обръщай внимание.“ Но как да не обръщам? Всяка сутрин закуската беше състезание – кой ще направи по-хубава баница или кой ще измие по-бързо чиниите. Вечер всички гледаха сериали заедно, а аз седях в ъгъла с книга и се чувствах като чужденец.

Един ден не издържах. Седяхме на масата и леля Станка пак започна:
– Виж ги как са се нагласили сватовете на годежа! Майка ти с онзи червен костюм… А баща ти – с обувки като за сватба! Хората ще си помислят…
– Мамо! – прекъсна я Иван.
– Не, нека каже! – отвърнах аз с треперещ глас. – Може би наистина не съм за тук.

Всички замлъкнаха. Чичо Димо ме погледна със съжаление, Иван хвана ръката ми под масата. Но леля Станка само изсумтя:
– Ако не можеш да понесеш малко критика, как ще станеш част от семейството?

Тази нощ плаках дълго. Иван ме прегърна и прошепна:
– Ще се оправи всичко. Просто трябва време.

Но времето минаваше, а нищо не се оправяше. На работа бях добра – колегите ме уважаваха, началникът често ме хвалеше пред всички. Но вкъщи бях невидима или още по-лошо – мишена.

Един уикенд реших да отида при родителите си. Майка ми ме посрещна с топла прегръдка и веднага забеляза тъгата в очите ми.
– Какво става, Руби?
– Не знам дали мога повече… Там не съм себе си.
– Дете мое, никога не позволявай на никого да те кара да се чувстваш по-малко ценна. Ако Иван те обича, ще застане до теб.

Върнах се в Пловдив с нова решимост. Още същата вечер казах на Иван:
– Или ще живеем сами, или ще се разделим.
Той пребледня.
– Не мога да оставя родителите си сами…
– А аз? Аз къде съм в тази картина?

Последваха дни на мълчание и напрежение. Леля Станка усети промяната и започна още по-настойчиво да ме провокира:
– Ей така е днешната младеж – всичко им е наготово! Искат само удобства!

Една вечер Иван дойде при мен в общежитието.
– Говорих с нашите. Ще се изнесем под наем. Мама плака, но татко каза, че е време да порасна.

Преместихме се в малък апартамент в Кючук Париж. Беше трудно – парите не стигаха, карахме се за глупости. Но поне бяхме сами. Леля Станка идваше рядко и всеки път намираше повод да се оплаче:
– Апартаментът ви е малък… Няма ли да си вземете пералня?

С времето започнах да намирам сили в себе си. Започнах да излизам повече с приятели от работа, записах курс по рисуване. Иван също се промени – стана по-сериозен, по-отговорен.

Но раните останаха. Всяка Коледа и Великден бяха изпитание – връщахме се при родителите му и всичко започваше отначало: коментари за дрехите ми, за работата ми, за това кога ще имаме деца.

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Защо е толкова трудно да бъдеш приет? Защо семейството трябва да бъде бойно поле между поколенията? Може ли любовта да победи всичко това?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко компромиси заслужава едно семейство?