Влюбих се след шейсетте: Срам ли е да търсиш щастие на тази възраст?

– Мамо, ти сериозно ли? На тези години? – гласът на дъщеря ми Катя трепереше между гняв и недоумение. Стоях пред нея, стиснала ръцете си, а сърцето ми биеше лудо, сякаш бях хваната в нещо нередно.

– Катенце, не е въпрос на години, а на чувства… – опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Чувства? – прекъсна ме тя. – Ти си на шейсет и три! Какво ще кажат хората? Какво ще кажа аз на децата си? Баба им тръгнала по срещи!

В този момент се почувствах по-малка и от внучката ми, която слушаше разговора ни от коридора. Винаги съм била силна жена – преживях смъртта на съпруга си Иван, сама отгледах децата си, работих като медицинска сестра до пенсия. Но сега, когато най-сетне се осмелих да поискам нещо за себе си, всички около мен се държаха така, сякаш съм извършила престъпление.

Историята ми започна преди година, в една дъждовна есенна вечер. Бях на опашка в аптеката, когато един мъж с побеляла коса и топли очи ми подаде чадъра си. Казваше се Георги. Заговорихме се за времето, за лекарствата, за живота. Оказа се, че и той е сам – жена му починала преди пет години. Разменихме телефоните си, уж за да си помагаме, ако някой има нужда от нещо от аптеката. Но още на следващия ден той ми се обади – покани ме на кафе в малкото кафене до пазара.

С Георги започнахме да се виждаме все по-често. Говорехме с часове – за младостта, за децата, за болките и радостите. Той ме караше да се смея, да се чувствам жива. За първи път от години усещах, че някой ме вижда, че някой ме чува. Не беше страстна, младежка любов, а топлина и разбиране, които ми липсваха толкова дълго.

Първо споделих на приятелката си Станка. Тя ме прегърна и каза: „Марийче, живей! Кой, ако не ти?“. Но когато казах на децата си, всичко се промени. Синът ми Петър ме погледна студено:

– Мамо, ти не си на петнайсет. Не се излагай. Какво ще кажат съседите? Ами ако този човек иска нещо от теб? Пари?

– Петре, Георги не е такъв човек. Той е сам като мен…

– Точно такива са най-опасни – прекъсна ме той. – Самотни, търсят си компания, а после – кой знае!

Думите му ме нараниха. Не можех да повярвам, че собствените ми деца ме мислят за наивна, че не вярват в преценката ми. Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина съм смешна? Може би хората ще говорят? В малкия ни град всичко се знае, всичко се обсъжда. В магазина жените вече ме гледаха с други очи. Съседката леля Пенка ми каза:

– Марийче, гледай си внуците, не се занимавай с глупости. На нашата възраст любов няма.

Но аз не можех да се върна назад. Всяка среща с Георги ми даваше сили. Той ми носеше цветя – не скъпи букети, а малки полски цветя, които сам беше набрал. Разхождахме се в парка, седяхме на пейка и гледахме залеза. Понякога просто мълчахме, но това мълчание беше по-ценно от всички думи.

Една вечер Георги ме покани у тях на вечеря. Беше сготвил боб чорба и домашна баница. Седнахме на масата, а той ме погледна сериозно:

– Мария, знам, че не е лесно. Знам какво говорят хората. Но аз те обичам. Искам да бъда с теб, докато имаме време.

Сълзите ми потекоха сами. Толкова години бях сама, толкова години се страхувах да поискам нещо за себе си. А сега, когато най-сетне намерих смелост, всички около мен ме осъждаха.

Децата ми започнаха да ме избягват. Катя не ми се обаждаше с дни. Петър идваше само да види дали всичко е наред, но не говореше с мен за Георги. Внуците ми усещаха напрежението и ме гледаха с любопитство и малко страх. Един ден малката Ива ме попита:

– Бабо, ти обичаш ли този чичко?

– Да, Иве, обичам го – казах и я прегърнах. – И това не е лошо. Любовта не е само за младите.

Понякога се питам дали не сгреших. Дали не трябваше да си остана сама, да не разклащам спокойствието на семейството си. Но когато Георги ме хване за ръка, когато се усмихне и ми каже „Марийче, ти си моето слънце“, всичко друго губи значение.

Сега стоя на прозореца и гледам как дъждът барабани по стъклото. Вътре в мен бушува буря – между дълга към децата и правото ми на щастие. Знам, че няма да е лесно. Знам, че ще има още сълзи и още думи, които ще болят. Но за първи път от години се чувствам жива.

Кажете ми, греша ли? Наистина ли любовта след шейсетте е смешна? Или просто хората се страхуват да повярват, че щастието няма възраст?