Взех телефона на най-добрата си приятелка и чух гласа на съпруга си

– Не мога повече, Ива! – гласът на Мария трепереше, докато хвърляше телефона си върху масата. Бях в кухнята ѝ, а миризмата на изгоряло кафе се носеше във въздуха. Беше вторник вечер, а аз просто исках да се прибера при семейството си след дълъг работен ден. Но Мария ме помоли да мина през тях – каза, че има нужда от мен.

– Какво се е случило? – попитах я, като се опитвах да не показвам колко съм уморена.

– Пак ми звъни бившият… Не мога да го понеса вече. – Тя зарови лице в ръцете си.

Седнах до нея и я прегърнах. Мария и аз сме приятелки от университета. Преживели сме толкова много заедно – първите любови, първите разочарования, абитуриентския бал, дори раждането на децата ни. След развода ѝ преди година, тя беше като сянка на себе си. Опитвах се да ѝ помогна, но понякога усещах, че не мога да стигна до нея.

Докато я утешавах, телефонът ѝ отново иззвъня. На екрана пишеше „Николай“. Не знаех кой е този Николай, но Мария не реагира. Телефонът продължаваше да звъни. В един момент тя стана рязко и каза:

– Отивам до банята. Ако пак звънне, просто го изключи.

Останах сама в стаята. Телефонът пак иззвъня. Без да мисля много, вдигнах.

– Ало? – казах тихо.

От другата страна се чу гласът на съпруга ми – Петър.

– Мария? Ти ли си? Защо не ми вдигаш? – прошепна той.

Сърцето ми спря. Не можех да повярвам. Петър? Моят Петър? Защо звъни на Мария? Защо говори така?

– Петре… – едва успях да изрека името му.

Настъпи тишина. После той затвори.

Стоях като вцепенена. В този момент Мария се върна от банята и ме погледна странно.

– Кой беше? – попита тя.

– Петър… – прошепнах аз. – Защо ми се обажда от твоя телефон?

Лицето ѝ пребледня. За миг видях истината в очите ѝ, преди да започне да отрича.

– Не знам… Може би е грешка…

– Не лъжи! – извиках аз. Гласът ми беше дрезгав от болка и гняв. – Какво става между вас?

Мария се разплака. Сълзите ѝ се стичаха по бузите, а аз усещах как всичко вътре в мен се разпада.

– Прости ми, Ива… Не исках така да стане… Беше само веднъж… Той беше толкова самотен, ти все работеше… Аз бях отчаяна…

Не можех да я слушам повече. Станах рязко и грабнах чантата си.

– Колко време? – попитах през зъби.

– Само веднъж… преди няколко месеца… Кълна се!

Излязох от апартамента ѝ като в сън. Вървях по тъмните улици на София и не усещах студа. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Само веднъж… Той беше самотен…“

Когато се прибрах вкъщи, Петър ме чакаше в хола. Видя лицето ми и веднага разбра, че знам всичко.

– Ива… Моля те…

– Не казвай нищо! – прекъснах го. – Само ми кажи истината.

Той седна срещу мен и започна да говори. Разказа ми как след една наша голяма караница останал сам вкъщи и Мария му писала да го пита как е. Срещнали се случайно в парка с децата, после изпили по едно кафе… После станало това, което никога не е трябвало да става.

– Беше грешка! Обичам само теб! – повтаряше той отчаяно.

Гледах го и не можех да реша кое боли повече – предателството на най-добрата ми приятелка или това на съпруга ми.

На следващия ден не отидох на работа. Стоях вкъщи и гледах в една точка. Телефонът ми звънеше непрекъснато – Мария, Петър, майка ми… Никой не можеше да ми помогне.

Вечерта майка ми дойде у нас без предупреждение.

– Иве, какво става? – попита тя притеснено.

Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя ме прегърна силно.

– Знам, че боли, но трябва да решиш какво ще правиш оттук нататък. Можеш ли да простиш? Или ще започнеш наново?

Дните минаваха бавно. Петър не спираше да се опитва да говори с мен. Мария ми писа дълги съобщения, че съжалява и че ще направи всичко, за да си върне доверието ми.

Но как се прощава такова нещо? Как продължаваш напред, когато двамата най-близки хора са те предали?

Една вечер седнах с Петър на масата в кухнята ни – същата маса, на която сме празнували рождени дни и сме мечтали за бъдещето си.

– Искам само истината – казах му тихо. – Обичаш ли я?

– Не! Никога! Обичам само теб! Това беше момент на слабост…

Погледнах го дълго. В очите му видях страх и вина, но и любовта, която някога ме беше спечелила.

Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Да ми каже какво би направил на мое място. Да простя ли? Или да започна наново?

Понякога се чудя: Кое е по-страшно – да изгубиш любовта или доверието? Може ли едно семейство да оцелее след такова предателство?