Защо никой не ми се обади? – История за една забравена покана и много неизказани думи

– Защо никой не ми се обади? – гласът на свекърва ми Станка трепереше по телефона, а аз стоях в кухнята с празната чаша кафе в ръка и не знаех какво да кажа. Навън дъждът барабанеше по прозореца, а в мен се бореха вина и гняв. Беше минала седмица от рождения ден на малкия Петър, който отпразнувахме на село при моите родители. Беше хубаво, весело, децата тичаха из двора, майка ми беше направила баница, баща ми извади домашна ракия. Но Станка не беше там.

– Мамо, не се сърди, просто всичко стана набързо… – започнах плахо, но тя ме прекъсна:

– Не се сърдя? Как да не се сърдя! Аз съм му баба! Всички сте били там, само аз – не. Дори не ми казахте!

Чух как хлипа от другата страна. В този момент осъзнах колко тежко е да бъдеш изключен. Спомних си всички онези пъти, когато съм се чувствала ненужна или забравена – в училище, в университета, дори в работата. Но това беше различно. Това беше семейство.

Мъжът ми, Иван, се прибра точно тогава. Видя ме разстроена и веднага разбра за какво става дума.

– Пак ли Станка? – въздъхна той. – Знаеш я каква е…

– Не е въпросът каква е тя! – избухнах аз. – Въпросът е, че я забравихме. Или я изключихме нарочно?

Иван замълча. Знаех, че и той се чувства виновен, но не искаше да го признае.

Вечерта седнахме на масата с децата. Петър ме попита:

– Мамо, защо баба Станка не дойде на рождения ми ден?

Погалих го по косата и казах:

– Защото понякога възрастните правят грешки.

Но истината беше по-сложна. Станка често се месеше в живота ни – даваше непоискани съвети, критикуваше как възпитавам децата, как готвя, дори как си връзвам косата. Понякога умишлено я държах на разстояние. Но този път… този път просто не помислих за нея.

На следващия ден Иван предложи да отидем до Станка и да поговорим. Пътят до нейното село беше кален и дълъг. Децата мълчаха на задната седалка.

Когато пристигнахме, тя ни посрещна на прага със зачервени очи.

– Елате, седнете – каза тихо.

Седнахме в малката й кухня с мирис на лавандула и старо дърво. Дълго мълчахме. Накрая тя проговори:

– Знаете ли какво е да си сам? Да чуеш от съседката, че внукът ти е имал рожден ден и всички са били там… а ти си стоиш сама и гледаш снимки във Фейсбук?

Сърцето ми се сви. Иван стисна ръката ми под масата.

– Мамо… сгрешихме – каза той тихо.

– Не ви обвинявам – отвърна тя. – Просто… боли ме.

Тогава Петър стана от стола и я прегърна.

– Бабо, другия път ще дойдеш ли?

Станка се усмихна през сълзи.

– Ако ме поканите… ще дойда.

На връщане към вкъщи мълчахме дълго. В главата ми кънтяха думите й: „Просто… боли ме.“

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай. Гледах светлините на града и си мислех за всички неизказани думи между нас – за гордостта, за дребните обиди, които трупаме като камъчета в обувките си, докато един ден вече не можем да вървим.

Колко често забравяме най-важното – че семейството е крехко и лесно може да се счупи? Колко често допускаме тишината да говори вместо нас?

Понякога една забравена покана тежи повече от хиляда думи.

А вие… колко често сте оставяли някого извън празника? И струваше ли си?