Защо съм тъжна, въпреки че бях „другата“: Историята на Мария от Пловдив

— Не мога повече така, Петре! — гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Беше късен следобед, а в малкия ми апартамент в Кършияка светлината беше сива и студена. Петър седеше на ръба на леглото, с ръце в джобовете, и мълчеше.

— Моля те, Мария, не започвай пак… — прошепна той, но аз вече не можех да спра. Сълзите ми се стичаха по бузите, а сърцето ми туптеше лудо.

Как стигнах дотук? Аз, Мария от Пловдив, винаги съм вярвала в честността и любовта. Родителите ми ме възпитаха да бъда силна и независима жена. Майка ми — учителка по литература, баща ми — инженер в завода край града. Винаги са били заедно, въпреки трудностите. А аз? Аз се оказах „другата“.

Петър срещнах на една служебна среща в центъра на Пловдив. Работех като счетоводителка в малка фирма за мебели, а той беше нашият нов клиент — строителен предприемач, висок, с тъмни очи и усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце. Още първия път, когато ме погледна, усетих как нещо в мен се разклаща.

— Много сте точна и организирана — каза ми той след срещата. — Рядко срещам такива хора.

— Благодаря — отвърнах смутено. — Просто си върша работата.

Така започна всичко. Служебни обаждания, после съобщения вечер, после кафета след работа. Неусетно се оказахме заедно в малкото кафене до Джумаята, където той хвана ръката ми за първи път.

— Знаеш ли, Мария, с теб се чувствам жив — прошепна той.

— А жена ти? — попитах тихо.

Той въздъхна тежко:

— С нея сме заедно отдавна… Имаме две деца. Но от години не сме щастливи. Ти си нещо различно.

Вярвах му. Исках да вярвам. Всяка среща беше като глътка въздух след дълго задушаване. Но после идваха нощите — самотни, студени, когато той си тръгваше при семейството си, а аз оставах сама с мислите си.

Майка ми усещаше, че нещо не е наред.

— Мария, ти не си същата — каза ми една вечер, докато вечеряхме заедно. — Очите ти са тъжни. Има ли някой?

— Не, мамо — излъгах. — Просто съм уморена от работа.

Но тя знаеше. Майките винаги знаят.

С времето болката стана по-силна от радостта. Петър обещаваше, че ще напусне жена си. Че ще бъдем заедно. Че ще започнем нов живот. Но месеците минаваха, а нищо не се променяше.

— Трябва ми още време — казваше той всеки път, когато го притисках.

— Колко още? — питах аз с отчаяние.

— Не знам… Децата са малки… Не мога да ги оставя сега.

Започнах да се чувствам като сянка в собствения си живот. Приятелките ми се омъжваха, раждаха деца, а аз криех връзката си като някакъв срам. На семейните събирания всички питаха кога ще доведа някого у дома. Усмихвах се и сменях темата.

Една вечер сестра ми Даниела ме погледна право в очите:

— Мария, ти заслужаваш повече от това да бъдеш нечия тайна. Защо го позволяваш?

Не знаех какво да й кажа. Обичах Петър с цялото си сърце, но все повече се питах дали тази любов е достатъчна.

Веднъж го видях случайно на Главната с жена му и децата им. Смееха се, държаха се за ръце. Сърцето ми се сви от болка и ревност. Тази вечер плаках до сутринта.

— Защо го правиш? — питах го по телефона през сълзи.

— Мария… Не разбираш… Всичко е толкова сложно…

Сложно? Или просто удобно?

Минаха три години така — между надеждата и отчаянието. Докато една сутрин не се събудих и не осъзнах: губя себе си. Не бях вече онази Мария от Кършияка, която мечтаеше за истинска любов и семейство. Бях станала зависима от трохите внимание на един женен мъж.

Събрах сили и му казах:

— Петре, край. Не мога повече така. Обичам те, но трябва да избера себе си.

Той ме гледаше дълго, безмълвно. После просто излезе и затвори вратата след себе си.

Минаха месеци. Болката не изчезна веднага. Но постепенно започнах да усещам свободата — тежка и страшна в началото, после лека като пролетен вятър над Марица.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът спира. Мисля си за всички жени като мен — които са били „другата“, които са чакали напразно обещания и са плакали нощем сами.

Струваше ли си? Дали някога ще мога да обичам отново без страх?

А вие… бихте ли простили на себе си? Или бихте избрали друг път?